Джозеф Файндер - Параноя

— Схващаш ли превъзходствата на японската диета?

— Харесвам темпура 36 36 Традиционно японско ястие от морски продукти. — Б.пр. и този вид неща — отвърнах.

Той презрително изсумтя:

— Не говоря за темпура. Защо мислиш японците живеят най-дълго? Благодарение на диетата от нискомаслена храна с високо съдържание на протеини, разнообразие от растителни продукти и високо съдържание на антиоксиданти. Те ядат до четиридесет пъти повече соя от нас. И столетия наред не са консумирали четирикраки животни.

— Ясно — съгласих се; питах се: „Какво всъщност искаш да ми кажеш?“.

Той лапна следващото парченце риба.

— Трябва наистина да помислиш сериозно за качеството на живота си. На колко си? Двайсет и пет?

— Двайсет и шест.

— Предстоят ти десетилетия живот. Погрижи се за тялото си. Пушенето, пиенето, боклуците от рода на „Биг Мак“ и други подобни — това трябва да спре. Аз спя три часа на нощ. Повече не ми е нужно. Забавляваш ли се, Адам?

— Не.

— Хубаво… Не сме те пратили там, за да се забавляваш. Добре ли се чувстваш в новата си роля в „Трайон“?

— Още се адаптирам. Началничката ми е много гадна сериозна кучка…

— Не говоря за прикритието ти. Говоря за истинската ти работа — проникването.

— В такъв случай още не се чувствам уютно. Не… не бих казал.

— Залогът е много висок. Разбирам притесненията ти. Продължаваш ли да излизаш със старите си приятели?

— Естествено.

— Не очаквам от теб да ги зарежеш. Това би изглеждало подозрително. Но определено очаквам да си държиш устата затворена, защото иначе… иначе нямаш представа какви неприятности ще ти се случат.

— Разбрано.

— Предполагам, не се налага да ти припомням какви ще са последиците в случай на провал?

— Няма нужда да ми се припомня.

— Добре. Работата ти е трудна, но провалът би бил още по-лош.

— Честно казано, в известен смисъл ми допада да съм в „Трайон“. — Казвах истината, но съзнавах, че той ще възприеме това като удар под кръста.

Уайът вдигна глава и мрачно се усмихна, без да спира да дъвче.

— Радвам се да го чуя.

— Скоро моят екип ще прави презентация пред Огъстин Годард.

— Милият Джок. Е, значи скоро ще разбереш, че е надут, превзет, нравоучителен дърдорко. Той май наистина споделя дивотиите, които разни подлизурковци пишат за него по списанията, от рода на „съзнанието на технократа“ и други подобни. Такъв като него дори не подозира, че и неговите лайна смърдят. — Кимнах, не разбирах очаква ли се от мен да коментирам по някакъв начин. Изобщо не познавах Годард, така че нямах основания нито да се съгласявам, нито да споря, но завистта на Уайът бе повече от очевидна. — И кога е презентацията пред стария пръдльо?

— След две седмици.

— Може би мога да помогна с нещо.

— Всяка помощ ще ми е от полза.

Телефонът иззвъня и той отново го взе.

— Да? — Слуша минутка и каза: — Добре. — И прекъсна разговора. — Май си напипал нещо. До една-две седмици ще получиш пълното досие на Алана Дженингс.

— Ясно — като за Лундгрен и Съмърс.

— Не, това ще е много по-подробно.

— Защо?

— Защото искаме да продължиш в същата насока. Начинът да влезеш, е чрез нея. Така… след като вече си се добрал до кодовото име, искам имената на всички, имащи каквото и да било отношение към „Аврора“. Като казвам всички, имам предвид от отговарящия за проекта директор до чистачката.

— Как? — Съжалих в мига, в който изпуснах тази дума.

— Сам ще прецениш как. Това ти е работата, още ли не си разбрал? И го искам за утре.

— За утре?!

— Точно така.

— Добре. — Казах го нарочно с нотка на предизвикателство. — Само че тогава ще съм свършил онова, което искате от мен, нали? И ще сме квит.

— О, не — разочарова ме той и ми показа големите си бели зъби. — Това е само началото, приятелю.

Вече работех, както ми се струваше, безкрайно и бях в някакво състояние на полунесвяст. В допълнение към нормалното ми работно време в „Трайон“ прекарвах дълги часове всяка нощ в търсене из интернет или работа над обзорите и сводките с информация за работата на конкуренцията, изпращани ми от Мийчъм и Уайът, благодарение на които можех да изказвам мнение едва ли не като гений. На няколко пъти по време на дългия път в безкрайните задръствания едва не заспивах зад волана. Отварях неочаквано очи, сепнат, изведнъж разсънен, за да спра в последния възможен миг преди да вляза в насрещното платно или на сантиметри от забиване в колата пред мен. Следобед по правило губех тонус и единствено огромните дози кофеин ми помагаха да не заспя в работната ми клетка. В главата ми се въртяха картини как поне веднъж се прибирам по изключение рано и заспивам на секундата. Живеех на кафе, диетична пепси и ред бул. Под очите ми се бяха появили черни кръгове. Работохолиците имат за награда поне удовлетворението, патологично или не, аз просто се чувствах изцеден, скапан, като пребит до смърт кон от класическата руска проза.