Джозеф Файндер - Параноя

— О, да.

— С плавните форми и всичко останало.

— Абсолютно. — Той отново поклати глава. — Боже господи, доживях да я видя. Ти сам ли я реставрира?

— Я остави… откъде това време.

Той отново се засмя с ласкавия си гърлен смях:

— Разбирам те, повярвай.

— Купих я от един приятел, който не я вадеше от гаража си.

— Колко беше… триста и двайсет коня, нали?

— Точно толкова — потвърдих. Щеше ми се наистина да знаех.

— Погледни капаците на фаровете на тази хубавица. И аз имах веднъж модел от 68-а с такива, но се наложи да я продам. Накара ме жена ми — веднага след като ни се роди първото. Казвам ти, оттогава не съм спирал да я сънувам. Но този чисто нов „Мустанг GT-390 Булит“ не е за мен, не… благодаря.

Поклатих със съжаление глава.

— Даа… — Всъщност нямах никаква представа какви ми ги говори. Всички ли в тази компания бяха откачени на тема коли?

— Поправи ме, ако бъркам, но не си ли сложил гуми GR седемдесети размер на джанти петнайсет на седемнайсет?

Господи, нямаше ли най-сетне да оставим тази тема?

— Ще ти призная, Лутър, че нищо не разбирам от мустанги. Честно казано, дори не заслужавам да притежавам такъв. Подари ми го жена ми за рождения ми ден. Няма да ти обяснявам, че аз ще изплащам заема през следващите седемдесет и пет години.

Той пак се позасмя:

— Нищо ново. Знам ги тези неща, и още как. — Забелязах, че сваля поглед към бюрото, и веднага съобразих какво вижда.

Беше голям кафяв плик с името на Нора върху него, написано с големи едри печатни букви с дебел червен маркер. НОРА СЪМЪРС. Огледах бюрото за нещо, което да плъзна върху плика, за да го покрия, просто в случай че още не му е направил впечатление, но Нора държеше бюрото си безукорно подредено. Извадих с небрежен жест бележника си с жълтите листа, откъснах един лист, оставих го да падне върху плота на бюрото и го плъзнах върху плика с лявата си ръка. Голяма работа си, Адам. Бях нахвърлял някакви бележки на страничката с моя почерк, но нямаше нищо, което би направило особено впечатление.

— Коя е Нора Съмърс? — попита той.

— А… жена ми.

— Ник и Нора, а? — гърлено се засмя той.

— Да, никой не пропуска да го забележи — усмихнах се широко най-сетне и аз. — Може да се каже, че се ожених за нея заради това. Е… май ще е по-добре да се захващам за работа, защото иначе ще осъмна тук. Радвам се, че се запознахме, Лутър.

— И аз, Ник.

Охранителят си тръгна. Бях толкова изнервен, че не можех да свърша нищо повече от това да приключа с копирането на имейлите. Накрая изключих осветлението, излязох и заключих вратата на офиса. Върнах се с връзката ключове в помещението на Лиза Маколиф и в този миг забелязах съвсем наблизо да минава някой. Сигурно пак беше Лутър. Дано само не искаше да си поговорим още малко за мустанги. Защото единственото, което исках аз, беше да прибера ключовете незабелязано и да се махам оттук.

Но не беше Лутър, беше човек с корем, очила с рогови рамки и вързана на опашка коса.

Последният човек, когото очаквах да видя на работа в десет вечерта, но от друга страна, инженерите не бяха на нормиран работен ден.

Ноа Мордън.

Беше ли ме бе видял да заключвам офиса на Нора? Или може би ме беше видял, докато бях вътре? Беше ли изобщо зрението му достатъчно добро, за да забележи нещо нередно? А може би той просто не обръщаше внимание на нищо и живееше в свой собствен свят… но какво все пак правеше тук?

Той не каза нищо, дори не показа, че ме е забелязал. Но не бях сигурен забелязал ли ме е, или не. Все пак бях единственият друг човек наблизо, а той не беше сляп.

Ноа зави в следващата пътека и остави някаква папка на нечие бюро. С престорена безгрижност минах покрай клетката на Лиза, пуснах ключовете в саксията, точно в дупката в пръстта, и продължих нататък.

Бях преполовил пътя до асансьорите, когато чух:

— Касиди? — Обърнах се. — Мислех, че само инженерите са нощни създания.

— Полагам усилия да ме хванат — тъпо се опитах да се пошегувам.

— Аха — каза той. Каза го с тон, от който по гръбнака ми полазиха леденостудени мравки. После ме попита невинно: — В какво?

— Моля?

— В какво се опитваш да те хванат?

— Не те разбирам — отговорих спокойно, но сърцето ми биеше до пръсване.

— Постарай се да го запомниш това.

— Моля?

Но Мордън вече вървеше към асансьорите и изобщо не ми отговори.