Джозеф Файндер - Параноя

Не изглеждаше като жив, но това е непостижимо за мъртвец. Франк или който и да бе свършил работата, се бе справил доста добре — например ружът по бузите бе положен с мярка и така нататък, — но татко продължаваше да изглежда като статуя от восъчния музей на мадам Тюсо, може би само малко по-добре. Духът бе напуснал тялото и никакъв траурен макиаж не можеше да го върне. Лицето му бе обработено по начин, за който най-подходяща бе думата „освежаване“. Върху устните му дискретно бе сложено кафяво червило. Като цяло изглеждаше не така гневен, както го помнех от болницата, но мисля, никакви усилия не можеха да го направят да изглежда примирен. Дори смръщените му вежди явно ги бяха затруднили сериозно. Кожата му вече беше студена и много по-восъчна при докосване, отколкото в болницата. Поколебах се за момент, преди го целуна по бузата — струваше ми се странно, неестествено, нечисто.

Стоях и гледах телесната черупка, захвърленото тяло, в което някога бе обитавала мистериозната и страховита душа на баща ми. И без да се усетя, започнах да му говоря, както, предполагам, всеки сив говори на мъртвия си баща:

— Е, татко — казах. — Най-сетне се отърва. Ако наистина има живот след смъртта, надявам се там да си по-щастлив, отколкото беше тук.

Изведнъж ми дожаля за него — усещане, което, мисля, така и не можах да изпитам, докато беше жив. Спомних си няколкото пъти, когато той наистина бе щастлив, когато бях малък и той ме вдигаше на раменете си и се разхождахме: тогава, когато един от отборите му спечели шампионата и когато го назначиха в „Бартоломю Браунинг“. И толкова — редки моменти, броящи се на пръстите на едната ръка. Но той рядко се усмихваше, освен ако не се смееше горчиво на глас. Може би трябваше да взема антидепресанти, да, може би това бе истинският му проблем, но се съмнявах, че е така.

— Не те разбирах добре, татко — продължих аз, — но се опитвах, повярвай ми.

През трите часа на бдението не се появи почти никой. Няколко мои съученици от гимназията, две семейни двойки и двама приятели от колежа. Възрастната ми леля Айрийн дойде за малко и каза: „Баща ти беше голям късметлия да те има“. В речта й се долавяше слаб ирландски акцент, а от нея самата се разнасяха тежки вълни на силен парфюм. Сет дойде в началото и остана до края, за да ми прави компания. Не спря да разказва разни истории с участието на баща ми, анекдоти от дните му на треньор, легендарни случки, превърнали се във фолклор сред моите приятели и в „Бартоломю Браунинг“. Например веднъж той взел маркер, прекарал с него черта, започваща от горния край на маската на едно от хлапетата, през носа, надолу по екипа до обувките и след това продължил с права линия през цялото игрище, макар маркерът да не оставял следа върху тревата, след което му я посочил и казал: „Ето, Пели, ще тичаш по нея, ясно ли е? Това е линията, по която искам да тичаш!“.

В друг случай поискал таймаут, влязъл на терена, отишъл при един от играчите, сграбчил го за маската и го попитал: „Стив, ти глупак ли си?“. И без да чака отговора на момчето, задърпал маската му надолу-нагоре като кукла. „Да, тренер, глупак съм“, казал той с пискливия мутиращ глас на Стив. Останалите момчета от отбора решили, че е много смешно, и заповтаряли: „Да, глупак съм“.

Един ден поискал таймаут по време на хокеен мач и се разкрещял на едно хлапе на име Резник, че играе прекалено грубо. Сграбчил му стика и му казал: „Господин Резник, ако отново ви видя да мушкате — и забил стика в корема на Резник, от което той веднага повърнал на леда — или да удряте — и отново го ударил в корема със стика, — ще ви смажа“. На втория път Резник повърнал кръв, след което продължил със сухи напъни. Никой не се засмял.

— Да — казах аз, — такъв си беше. Много забавен, нали? — Но ми се искаше вече да спре с историите и той за щастие го направи.

Погребението бе на следващия ден. Сет седеше от едната ми страна в църквата, Антоан — от другата. Свещеникът, благородно изглеждащ сивокос мъж, излъчващ очарование на телевизионен проповедник, се казваше Джоузеф Янучи. Преди опелото той ме отведе встрани и ми зададе няколко въпроса за баща ми: каква е била „вярата“ му, що за човек е бил, какво е работил, имал ли е някакви хобита — ей такива неща. Въпросите му доста ме притесниха.

В църквата имаше към двайсетина души, някои от тях дошли за редовната проповед енориаши, които изобщо не познаваха баща ми. Останалите бяха мои приятели от гимназията и училище, двама-трима от квартала и една възрастна жена, която живееше в съседния вход. Имаше и един от „приятелите“ му — някой, който беше живял в Киуанис заедно с татко, докато един ден баща ми не побеснял заради нещо дребно. Той дори не беше научил, че баща ми е бил болен. Присъстваха и двама възрастни братовчеди, които едва познах.