Джозеф Файндер - Параноя

Ние със Сет бяхме сред носещите ковчега, заедно с други момчета от църквата и помощниците от погребалната агенция. На входа имаше купчина цветя — нямах представа как са попаднали там, дали някой ги е пратил, или вървят заедно с подготвената от агенцията церемония.

Опелото бе една от онези мъчително дълги служби, които включват много ставане, сядане и коленичене, предполагам с единствената цел никой да не заспи. Чувствах се измъчен, главата ми бе замаяна и предполагам, все още се намирах в някакво състояние на шок. Отец Янучи наричаше баща ми „Франсис“ и няколко пъти спомена пълното му име — „Франсис Ксавиер“, сякаш това гарантираше, че покойният е бил благочестив католик, а не някакъв безбожник.

— Тъгуваме, че Франсис ни остави, опечалени сме от кончината му, но вярваме, че е отишъл при Бог и че минавайки през акта на възкресението, той вече има нов живот. — И после: — Смъртта на Франсис не е краят. Все още можем да се съберем с него… — В един момент риторично попита: — Защо трябваше Франсис да страда толкова много в последните месеци от живота си? — Отговорът, на което бе, че и Иисус е страдал, след което свещеникът заяви: — Но Иисус не е бил победен от страданието. — Не ми беше съвсем ясно какво иска да ни каже, но от друга страна, не го слушах внимателно. Просто бях изключил.

Когато всичко приключи, Сет ме прегърна, а Антоан ми смачка ръката и също ме прегърна. С изненада видях по лицето на гиганта да се стича самотна сълза. Аз самият не бях плакал по време на опелото или по-точно не бях плакал целия ден. Бях като упоен. А може би вече бях минал през най-голямата болка.

Леля Айрийн се приближи със ситни стъпки до мен и хвана ръката ми с меките си покрити със старчески петна ръце. Яркочервеното й червило бе сложено от треперещи ръце. Парфюмът й бе толкова силен, че трябваше да задържа дъх.

— Баща ти беше добър човек — каза тя. Изглежда, разшифрова в изражението ми скептицизма, който се опитвах да скрия, защото добави: — Не беше в хармония с чувствата си, знам това. Не му беше лесно да ги изразява. Но аз знам, че те обичаше.

„Добре, щом настояваш“, казах си, усмихнах й се и й благодарих, че е дошла. Приятелят на татко от Киуанис, едър мъжага, който сигурно беше на възрастта на баща ми, но изглеждаше двайсет години по-млад, стисна ръката ми и каза:

— Съжалявам за загубата ти.

Дори Джонеси, носачът от „Уайът Телеком“, бе дошъл с жена си, Естер. И двамата ме увериха, че страшно съжаляват за загубата ми.

Вече си тръгвах и се готвех да се кача в лимузината, за да последвам катафалката до гробището, когато видях самотен мъж, седнал на една от задните редици в църквата. Изглежда, бе дошъл след началото на опелото. Не можех да видя лицето му от толкова далеко, а и в църквата цареше полумрак.

Тогава мъжът се обърна към мен.

Беше Годард.

Не можех да повярвам. Изумен, бавно тръгнах към него. Благодарих му, че е дошъл. Той поклати глава и отклони благодарностите ми.

— Мислех, че си в Токио — казах.

— Да вървят по дяволите. Карали са ме да ги чакам и аз не знам колко пъти.

— Не разбирам… — запънах се; не можех да повярвам. — Сменил си часа на пътуването?

— Едно от малкото неща, които научих в живота, е колко важно е да подредиш правилно приоритетите си.

За момент останах без думи.

— Връщам се на работа утре — казах аз. — Може би ще закъснея малко, понеже вероятно ще има още някои дреболии, за които ще трябва да се погрижа, но…

— Не — твърдо каза той, — не бързай.

— Няма нищо, вече съм добре.

— Прави каквото трябва, Адам. Ще се оправим някак без теб за известно време.

— Това не е… не е както е било със сина ти, Джок. Искам да кажа, че баща ми все пак беше болен, имаше емфизема от доста време и… и мисля, така е най-добре за него. Той просто искаше да си отиде.

— Знам това усещане — прошепна той.

— Наистина… ние… ние не бяхме чак толкова близки. — Огледах се. Стояхме заобиколени от редици дървени седалки, стените бяха боядисани в златно и алено. Двама от приятелите ми чакаха на вратата, за да разменим на раздяла няколко думи. — Вероятно не би следвало да казвам това, особено тук… и сега. — Усмихнах се тъжно. — Но той беше в известен смисъл труден човек, корав старец, което прави кончината му някак… по-лесна за възприемане. Не бих казал, че се чувствам смачкан или нещо подобно.

— О, не — това прави нещата по-тежки, Адам. Сам ще разбереш. Особено след като чувствата ти са така сложни.

Въздъхнах: