Джозеф Файндер - Параноя

— Според мен чувствата ми към него не са никак сложни.

— Това се разбира по-късно. Когато осъзнаеш пропуснатите възможности. Нещата, които са могли да се случат. Но аз искам от теб да помниш едно: баща ти е имал късмета да те има.

— Не бих казал, че той гледаше на себе си като на…

— Наистина. Баща ти е бил късметлия.

— Не зная, наистина не зная — неуверено казах аз и в този миг без никакво предупреждение язовирната стена се проби и сълзите ми рукнаха. Почувствах се неудобно, лицето ми пламна и измърморих задавено: — Извинявай, Джок.

Той сложи ръце на раменете ми и каза:

— Ако не плачеш, значи не си жив. Очите му бяха влажни.

Сега вече хълцах като дете, бях покрусен и едновременно с това изпитвах необяснимо облекчение. Годард ме стисна в мечешката си прегръдка. Продължавах да ридая.

— Искам да знаеш нещо, синко — прошепна ми той. — Ти не си сам.

Върнах се на работа в деня след погребението. И какво да правя, да измия пода на апартамента му ли? Не бях потиснат, болеше ме… сякаш някой бе одрал кожата ми. Имах нужда да съм сред хора. И може би — сега, след като баща ми вече го нямаше — щях да намеря някаква утеха край Годард, който малко по малко започваше да придобива в съзнанието ми статута на баща. Не исках да ставам психоаналитик сам на себе си, но за мен нещо се бе променило от мига, в който той бе дошъл на погребението. Вече не изживявах вътрешния конфликт и не се разкъсвах в съмнения заради двойствената си роля в „Трайон“ и истинската причина, поради която бях тук… защото това вече не беше истинската причина.

Поне според моите разбирания бях изпълнил задачата, бях изплатил дълга си и заслужавах да започна на чисто. Вече не работех за Ник Уайът. Бях спрял да отговарям на пощите на Мийчъм и да му се обаждам след оставени от него съобщения на гласовата ми поща. Веднъж дори ме потърси Джудит Болтън. Не беше оставила името си, но гласът й не можеше да бъде сбъркан. „Адам — каза ми тя, — знам, че изживяваш труден период. Всички сме потресени от смъртта на баща ти и искаме да ти поднесем най-искрените си съболезнования“.

Представих си как тримата — Джудит, Мийчъм и Уайът — седят отчаяни и гневни на хвърчилото, откъснало се от кордата. Джудит вероятно би казала, че трябва да действат с кадифени ръкавици, защото „момчето“ току-що е загубило баща си; Уайът със сигурност щеше да ми тегли една по-дълга и щеше да каже, че не му пука и че времето не чака; Мийчъм щеше да се постарае да заеме позиция, по-твърда от тази и на шефа си, и щеше да измърмори, че нямало какво да ме жалят и че трябва да подходят към мен с максимална твърдост. На това Джудит щеше да се възпротиви и да препоръча да се отнесат към мен с разбиране и да се опитат да установят човешки контакт…

Съобщението, което бе оставила, звучеше горе-долу така: „Изключително важно е, особено в този объркан период, да не прекъсваме връзката. Искам всички ние да гледаме положително на нещата, Адам, и се надявам отношенията между нас да останат все така сърдечни, но трябва да се свържа с теб днес“.

Изтрих съобщението й, както и това на Мийчъм. Щяха да схванат какво съм решил. След време щях да изпратя на Мийчъм официален имейл за преустановяване на връзката, но засега исках да постоят известно време в неведение, докато постепенно осъзнаят смисъла на случващото се. А именно че повече не съм хвърчилото на Уайът.

Бях им дал всичко, което им трябваше. Дано разберяха, че няма смисъл да се държат твърдо с мен.

Да, можеха да ме заплашват, но не можеха да ме принудят да им играя по свирката. Щом бях разбрал, че няма какво да ми направят, решението дали да продължа, или не си беше само мое.

Точно това трябваше да помня: просто можех да се откажа. И толкова.

Когато на следващата сутрин влизах в закрития паркинг на „Трайон“ с колата си, мобилният ми телефон иззвъня. Беше Фло: — Джок иска да те види — настойчиво каза тя. — Веднага…

Годард вече беше в задната стая заедно с Камилети, Колвин и Стюарт Лури, старши вицепрезидент, ръководител на сектор „Корпоративно развитие“, с когото се бях запознал на партито.

Когато влязох, говореше Камилети:

— … Не, от онова, което научих, кучият син кацнал вчера в Пало Алто с готов проект на договор. Обядвал с Хилман, главния им директор, и преди да стигнат до вечерята, вече били парафирали сделката. И той предложил нашите цени — при това долар за долар, — само че в наличност!

— Как, по дяволите, е могло да се случи това? — избухна Годард. Не го бях виждал толкова ядосан. — „Делфос“ се съгласиха да не преговарят с друг, даже подписаха споразумение, за бога!