Джозеф Файндер - Параноя

Един от тях седна зад волана, Мийчъм се намести до него, отделен от мен с бронираното стъкло. Колата потегли и той не спря да говори през целия път.

Явно си беше свършил работата. Беше ме изплашил до смърт, а групата му бе открила, че съхранявам доказателства срещу Уайът.

Четиридесет и пет минути по-късно бусът спря в имението на Уайът.

Двамата до мен ме претърсиха за оръжие, сякаш бе възможно скришом от тях да се снабдя с „Глок“ по пътя насам. Взеха ми клетъчния телефон и ме избутаха към къщата. Влязох, минах през детектора за метал, който сработи. Пребъркаха ме, взеха ми ключовете, часовника и колана и отново ме прекараха през детектора. Този път успешно.

Уайът седеше пред грамаден плосък телевизор в огромна, непретрупана с мебели стая, гледаше Си Ен Би Си с изключен звук и говореше по мобилния си телефон. Погледнах се в огледалото до вратата. Изглеждах ужасно.

Останахме чинно прави.

След няколко минути Уайът приключи разговора и най-сетне ме погледна.

— Отдавна не сме се виждали — многозначително каза той.

— Има нещо такова — съгласих се аз.

— Виж се на какво приличаш. Да не си се блъснал във врата? Или си паднал по стълбите?

— Нещо такова.

— Съжалявам за случилото се с баща ти. Но, господи, да дишаш през тръба, да мислиш за резервоари с кислород, да се главоболиш с подобни глупости… честно казано, застреляйте ме, ако доживея до това.

— С удоволствие — промърморих, но не съм сигурен, че ме чу.

— По-добре да е мъртъв, нали? Да му бъдат спестени страданията?

Исках да се хвърля върху него и да го удуша.

— Благодаря за загрижеността — обадих се по-високо.

— Аз трябва да ти благодаря — натърти той. — За информацията относно „Делфос“.

— Разбрах, че се е наложило да изпразните касата, за да ги изкупите.

— Добрите играчи мислят по три хода напред. Как мислиш съм постигнал това, което съм сега? Когато обявим, че ние разполагаме с оптичния чип, акциите ни ще хвръкнат до небето.

— Хубаво — признах аз. — Значи сте го измислили. Нямате повече нужда от мен.

— О… предстои ти още много работа, момчето ми. Тепърва трябва да ни доставиш спецификациите на оптичния чип. И прототипа естествено.

— Не — много тихо заявих аз. — С това приключихме.

— Ти си мислиш така. Само че халюцинираш. — И той гръмко се изсмя.

Поех дълбоко дъх. Усещах сърцето ми да пулсира в гърлото ми. Главата ми се цепеше.

— Законът е ясен по въпроса — казах аз и прочистих гърлото си. Бях прегледал няколко сайта за правната страна. — Ти си много по-затънал от мен, защото си упражнявал контрол над цялата операция. Аз бях само пешка. Ходовете с нея правеше ти.

— Законът? — попита Уайът с усмивка, издаваща какво мисли за него. — Ти ми говориш за шибания закон? Затова ли си пазил имейли, бележки, записки и всякакви дивотии? За да имаш доказателства срещу мен? О, боже, наистина започвам да те съжалявам. Ти май наистина нищо не разбираш, а? Въобразяваш си, че ще те пусна да се откачиш, преди да си свършил?

— Предадох ви най-разнообразна и според мен безценна информация — напомних аз. — Планът ти сработи. Увенча се с успех. И приключи. Отсега нататък не искам да влизате във връзка с мен. Край на деловите ни отношения. За мен това все едно никога не го е имало. — Сигурно именно ужасът, който изпитвах, ми даваше увереност да говоря с него по този начин: най-сетне бях пресякъл проклетата линия. Бях скочил от скалата и сега падах във въздуха, но исках да се насладя на изживяването до удара в земята. — Помисли… — продължих. — Ти имаш много повече за губене от мен. Компанията си. Бъдещето. Аз… аз съм нищожество. Дребна риба. Нищо подобно — аз съм планктон.

Усмивката му стана още по-широка.

— Само не ми казвай — насмешливо сви устни той, — че ще отидеш при Джок Годард и ще му признаеш, че си най-обикновен дрислив шпионин, чиито гениални идеи са му били наливани с фуния в главата от най-големия му конкурент. И какво мислиш, че ще направи той? Ще ти благодари, ще те покани на вечеря в скапания си вагон-ресторант и ще се чукнете с по чаша „Овалтин“? Няма да стане.

Поклатих глава. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Според мен ти не би искал Годард да разбере как си научил подробностите за преговорите му с „Делфос“.

— Или може би си внушаваш, че можеш да отидеш във ФБР и да си признаеш всичко, така ли? Да им кажеш, че си бил наемен шпионин за „Уайът“. О, как ще им хареса това! Не може да не си чувал с какво разбиране се отнасят към престъпниците във ФБР. Ще те изцедят като шибана хлебарка — каквато всъщност си, — а аз ще отрека всичко и те няма да имат друг избор, освен да ми повярват, и знаеш ли защо? Защото ти си дребен измамник. Защото имаш вече досие на мошеник, приятелю. Защото съм те уволнил от моята компания, след като си злоупотребил с мои пари, и всичко е документирано.