Джозеф Файндер - Параноя

— Избор? — повторих. — Избор казваш? И какъв по-точно? Затвор?

— Приел си предложената ти сделка, пич. Да, стиснали са ти топките в менгемето и си клекнал.

— И какви други възможности съм имал? — полюбопитствах.

— А… за това вече са измислени адвокатите, пич. Трябваше да ми кажеш и щях да ти осигуря един от онези, на които помагам.

— Помагаш? Мислех, че става дума за пари.

— Можеше да наемеш един от тях, да отидеш с него във фирмата, да ги стреснеш и да ги заплашиш, че нещата ще се размиришат.

Замълчах за момент. Съмнявах се, че всичко щеше да се уреди толкова кротко и просто.

— Да… добре, както и да е, вече е късно за това. А и те, сигурен съм, щяха да отрекат всичко. А дори да предположим, че изобщо някой от твоите шефове щеше да се навие да се занимава с мен, Уайът щеше да изправи срещу него цялата проклета асоциация на американските адвокати.

— Може би. А може би щеше да предпочете историята да не стига до вестниците. И може би щяха да те пуснат да си отидеш мирно и кротко.

— Не мисля.

— Аха… — От Сет струеше сарказъм. — И вместо това си се навел и си го поел. Влязъл си в незаконната им схема, съгласил си се да станеш шпионин и общо взето си направил всичко възможно да си гарантираш присъда, ако не за едно, то за друго…

— Какво искаш да кажеш с това, че съм си гарантирал присъда?

— … а като капак на всичко, за да подхраниш ненаситната си амбиция, ето те тук, готов да прецакаш единствения свестен американски бизнесмен, който някога ти е давал шанс в живота.

— Благодаря — казах горчиво. Разбрах, че ми казва самата истина.

— Направо ти казвам, че си заслужаваш каквото си търсил.

— Благодаря ти за помощта и моралната подкрепа, приятелю.

— Погледни на нещата от този ъгъл, Адам: аз може да съм достоен за съжаление неудачник в твоите очи, но поне съм се сринал до това състояние честно. А ти какво си? Ти си истински измамник. Ти си като шибаната Роузи Руис.

— Какво?

— Тя спечели бостънския маратон преди двайсет години — постави рекорд, не помниш ли? Почти без да се изпоти. Оказа се, че се включила по трасето на половин миля пред финала. Взела шибаното метро, за да измине разстоянието. Ето, това си ти, пич: Роузи Руис на корпоративна Америка.

Лицето ми ставаше все по-червено и се чувствах все по-нещастен. Накрая попитах:

— Свърши ли?

— Засега.

— Хубаво — казах аз. — Защото имам нужда от помощта ти.

Не бях стъпвал в юридическата кантора, в която Сет работеше или по-точно се преструваше, че работи. Тя се разпростираше на четири етажа в един от небостъргачите в административния център на града и разполагаше с всички външни атрибути, които хората очакват да видят в една известна юридическа кантора — махагонова ламперия, скъпи килими, модерни платна с гигантски размери, изобилие от стъкло.

Сет беше организирал среща възможно най-рано сутринта с шефа си — старшия съдружник Хауард Шапиро, бивш федерален прокурор, специализирал наказателно право и занимаващ се със защита. Шапиро бе нисичък, възпълен, оплешивяващ, носеше кръгли очила с черни рамки, имаше висок пронизителен глас, говореше като картечница и излъчваше френетична енергия. Той ме прекъсваше, подканваше ме да приключвам с разказа си и многозначително поглеждаше часовника си. Пишеше в жълт адвокатски бележник. От време на време ме поглеждаше изпитателно, а може би озадачено, сякаш се опитваше да прецени нещо, но като цяло се въздържаше от реакции. Сет — той бе решил, че по изключение един ден може да се държи възпитано — мълчеше и наблюдаваше.

— Кой те би? — попита ме Шапиро.

— Неговите служители от отдел „Сигурност“.

Бележка.

— Когато му каза, че излизаш от играта?

— Не, преди това. Престанах да отговарям на електронната му поща и да се обаждам, след като са ме търсили.

— За да ти предадат урок, така ли?

— Предполагам.

— Нека те попитам нещо… Но искам честен отговор. Да кажем, че се докопаш до чипа, който Уайът иска от теб или каквото и да е там. Според теб той ще те остави ли на мира след това?

— Не вярвам.

— Мислиш, че те продължат да те притискат?

— Вероятно.

— Не те ли е страх, че всичко това може да избухне в лицето ти и ти да останеш единственият виновен?

— Мислил съм по този въпрос. Зная, че хората в „Трайон“ са много ядосани от провала на сделката по изкупуването. Със сигурност ще има разследване и никой не знае какво ще се случи.

— Е, аз имам още лоши новини за теб, Адам. Колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, ти си само инструмент.