Джозеф Файндер - Параноя

— Добре, ще резервирам стая за утре вечер.

— Къде?

— Ще видиш.

— Ъъ… не става. Казвай къде.

— Не. Ще бъде изненада. Както казва безстрашният ни водач, понякога се налага да се качиш в колата.

Тя ме взе със синята си мазда и следвайки указанията ми, ни откара в провинцията. По време на паузите в разговора ни се замислих над онова, което ми предстоеше да направя. Не ми бе леко, защото бях хлътнал по нея, а сега я използвах, за да се опитам да спася кожата си. Изглежда, ми беше писано да гния в ада.

Пътуването ни отне четиридесет и пет минути, не защото отивахме далеко, а защото в началото имаше задръствания и спирахме през стотина метра, минавайки покрай безкрайна верига идентично изглеждащи пазарни комплекси, бензиностанции и закусвални, а след това поехме по тесен черен криволичещ път. В един момент тя откъсна поглед от пътя, обърна се към мен, забеляза синината на едното ми око и попита:

— Какво е станало? Бил ли си се?

— Баскетбол — късо отговорих аз.

— Мислех, че си се отказал да играеш с Чад.

Усмихнах се неопределено и не казах нищо.

Накрая спряхме пред голям хан, боядисан в бяло и с тъмнозелени капаци на прозорците. Въздухът беше прохладен и ароматен, а вместо постоянния тътен на трафика се чуваше чуруликането на птички.

— Ей… — каза тя и свали слънчевите си очила. — Красиво е. Направо страхотно. — Кимнах. — Да не водиш всичките си приятелки тук?

— Никога не съм бил тук — успокоих я. — Прочетох рекламата и ми се стори прекрасен начин да избягаме от града. — Прегърнах я през кръста и я целунах. — Дай да взема чантите ти.

— Само една е — отговори тя. — Не обичам да пътувам с много багаж.

Вътре миришеше на кленов сироп и истински огън. Двамата стопани ни посрещнаха като стари приятели.

Стаята ни беше много сладка и съвсем провинциална. Имаше голямо легло с четири стърчащи от ъглите му метални пръти, които сигурно се използваха за закачане на балдахин. По пода бяха нахвърляни килимчета, а завесите бяха от кретон. Леглото беше точно срещу голяма камина, чийто вид подсказваше, че често се използва. Мебелировката изглеждаше стара и паянтова, което леко ме изнервяше. До таблата на леглото имаше ракла. Банята бе огромна и в центъра й бе разположена грамадна вана на извити чугунени крачета — от онези, които изглеждат наистина величествено, но ако пожелаеш да си вземеш душ, трябва да застанеш прав в нея и да се обливаш внимателно, точно както се къпе куче, та да не разплискаш вода по пода. Самата баня бе свързана с малък кът, част от спалнята, мебелиран с дъбово писалище и старомоден телефон, поставен на клатеща се масичка.

Леглото скърцаше и стенеше, което установихме в мига, в който се проснахме в него, веднага щом съдържателят излезе и затвори вратата.

— Господи, представям си какви неща е видяло това легло — казах.

— И колко много кретон! — Алана се огледа. — Напомня ми за къщата на баба.

— И тя ли е толкова голяма, колкото този хан?

Тя кимна.

— Иначе е уютно. Страхотна идея, Адам. — Тя мушна ръка под ризата ми, погали ме по корема и я спусна на юг. — Какво ще кажеш да опитаме малко хоризонтална интеграция?

Когато слязохме за вечеря, в трапезарията боботеше силен огън. Край масите бяха насядали още десетина двойки, повечето по-възрастни от нас.

Поръчах червено бордо и сякаш чух гласа на Джок Годард в ухото си: „Ако някога си пил Будвайзер, сега преминаваш на скъпо бордо“.

Обслужването бе бавно — изглежда, имаше един сервитьор за всички, някакъв близкоизточен тип, който говореше английски едва-едва, — но това изобщо не ме подразни. И двамата бяхме отпуснати, в състояние на посткоитална нега.

— Взела си компютъра си — казах. — Видях го в багажника на колата.

Тя се усмихна притеснено:

— Не мърдам никъде без него.

— Нещо като каишка на врата, завързана в другия си край за офиса — лениво отбелязах аз. — Пейджър, мобилен, имейл…

— А ти?

— Хубавото в това да имаш един началник е, че понякога можеш да се откъснеш от работа.

— Е, ти си късметлия. На моята глава обаче висят шестима души, пред които трябва да се отчитам, и сбирщина възможно най-арогантни инженери, с които трябва да общувам ежедневно. В добавка към висящия като дамоклев меч краен срок.

— Какъв срок?

Тя помълча, после отговори:

— Предаваме продукта следващата седмица.

— Излизате на пазара?

Тя поклати глава.

— Не, става дума само за демо — съобщение, направено в помпозна обстановка, демонстрация на работещ прототип на онова, което разработваме. Нали разбираш… важно е. Много. Годард не ти ли е казал?