Джозеф Файндер - Параноя

— Може и да е споменал нещо, не зная. Той ме засипва с всякаква информация.

— Не, това не е от нещата, които би забравил. Както и да е, думата ми беше, че съм затънала до гуша. Като никога досега — денем и нощем.

— Е, не съвсем — възразих. — Все пак намери време за две срещи с мен, а ето че и тази нощ си свободна.

— За което ще заплатя с утрешния ден и с неделя.

Претовареният сервитьор най-сетне цъфна до нашата маса с бутилка бяло в ръка. Посочих му грешката, той многословно се извини и изчезна да търси бордото.

— Защо не искаше да говориш с мен на барбекюто на Годард? — попитах.

Тя ме погледна недоверчиво, разтворила широко сапфиреносините си очи.

— Говорех ти напълно сериозно за брошурата на „Личен състав“. В нашата фирма интимните отношения между колеги не се поощряват, така че трябва да сме изключително дискретни. Хората обичат да говорят. А от всичко на света най-много обичат да клюкарят кой с кого спи. И ако след това се случи нещо…

— Като раздяла или нещо такова?…

— Няма значение. Тогава всички ще се чувстват неловко.

Разговорът поемаше в грешна посока. Опитах се да го върна в курса.

— Значи няма как да се появя един ден на работното ти място. Или да се появя без предварително обаждане на пети етаж с букет лилии?

— Казах ти, няма да те пуснат.

— Аз пък си мислех, че моят пропуск ми дава право да ходя, където си искам из сградата.

— На повечето места — да, но не и на пети етаж.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти можеш да дойдеш на директорския етаж, но не и аз на твоя?

Тя сви рамене.

— Носиш ли си пропуска?

— Инструктирана съм да не отивам дори в банята без него. — Тя го извади от малката си черна чантичка и ми го показа. Беше закачен на ключодържател заедно с голяма връзка ключове.

Огледах го. Външно изглеждаше като моя — същият триизмерен холографски печат с логото на „Трайон“, променящ цветовете си при промяна на наклона, същият основен син цвят с ТРАЙОН СИСТЕМС по широчината, изписано многократно със ситен шрифт в бяло. Основната разлика бе, че нейният имаше черна и червена ивица по диагонал.

— Ще ти покажа моя, ако ти ми покажеш твоя — игриво предложи тя.

Извадих пропуска от джоба си и й го подадох. Невидимата разлика бе в транспондерния чип, пресован в пластмасата. Чипът в пропуска беше програмиран с информация, която можеше да отвори само дадени врати. Нейният й даваше допуск до пети етаж в допълнение на всички главни входове, гаража и така нататък.

— Тук ми приличаш на изплашено зайче — изкиска се тя на снимката ми.

— Точно както се чувствах в първия си ден.

— Не предполагах, че служебните номера стигат толкова високо.

Цветните ивици върху нейния пропуск имаха за цел бърза визуална идентификация. Това означаваше, че има поне още един пункт за проверка след четеца, пред който се помахваше картата. Изглежда, някой проверяваше кой наистина влиза. А това правеше нещата много по-трудни.

— Сигурно, когато отивате на обяд или в салона, настъпва голяма блъсканица.

Тя сви рамене с безразличие.

— Нищо особено. След няколко минавания те запомнят.

„Именно — помислих си. — Точно това е проблемът. Не можеш да минеш през вратата, ако чипът в пропуска ти не е програмиран да ти я отвори, а след като се озовеш вътре, те чака охранител, за да се увери, че си от тези, които му е наредено да пуска“.

— Е, поне не ви измъчват с биометрия — казах аз. — Защото в „Уайът“ имаше и такива дивотии. Нали се сещаш — пръстови отпечатъци. Един мой приятел в „Интел“ се оплакваше, че всеки ден минавал през сканиране на ретината и в резултат изведнъж му се наложило да сложи очила. — Чиста лъжа, разбира се, но привлече вниманието й. Тя ме погледна с любопитна усмивка, неуверена дали се шегувам, или говоря сериозно. — Е, това с очилата беше моя измислица, но той беше убеден, че цялото това блещене пред датчика ще му увреди зрението.

— И при нас има вътрешна зона, охранявана с биометрия, но там влизат само инженерите. Това е мястото, където разработват прототипа. Аз обаче имам нещо общо само с Барни и Чет — това са момчетата, които дават дежурство на пропуска.

— Едва ли е толкова нелепо, както беше в „Уайът“ в началната фаза на работа над „Лусид“ — подметнах аз. — Бяха стигнали до това да сменяме пропуските си. Разбираш ли: първо връчваш картата си на охранителя, а после той ти дава друга, която трябва да носиш, докато си в зоната. — Измислях на воля, повтарях нещо, което Мийчъм бе споменал по някакъв повод. — И представи си какво става, ако се сетиш, че си оставил фаровете си включени или си забравил нещо в багажника, или искаш да изтичаш до кафето…