Джозеф Файндер - Параноя

Сет се усмихна.

— Зная това.

— Което означава, че или трябва да нанесеш изпреварващ удар, или си свършен.

— Не разбирам.

— Да кажем, че стане издънка и те заловят. Това никак не е невероятно. Оставиш ли се на милостта на съда, без да сътрудничиш, затворът не ти мърда. По-просто от това не мога да ти го кажа. И ти го гарантирам.

Почувствах се, сякаш някой ме е ударил в корема. Сет примижа.

— В такъв случай ще сътруднича.

— Вече е много късно. Сега никой няма да ти пусне гювеч. Освен това единственото доказателство срещу Уайът си ти… а от друга страна, обзалагам се, че срещу теб ще се намерят и извадят на бял свят много и убедителни доказателства.

— Какво предлагате в такъв случай?

— Или те ще те намерят, или ти ги намери. Имам един приятел във федералната прокуратура, човек, на когото вярвам. Уайът е едра риба. А ти можеш да му го поднесеш на сребърен поднос. Тази възможност силно ще ги заинтригува.

— Как мога да съм сигурен, че няма да ме арестуват и да ме тикнат в затвора?

— Ще им направим предложение. Ще му се обадя, ще му подскажа, че разполагаме с нещо, което съм сигурен, че е от интерес за него. Ще го предупредя, че на тази фаза няма да чуе от мен никакви имена. И ще поставя условие, че или ще влезе в споразумение с моя човек, или няма да види лицето му. Но ако се съгласи, трябва да се съгласи на някои отстъпки.

— И по-точно?

— Тогава ще ги посетим, ще седнем на една маса с прокурора и с агент. И нищо казано по време на този разговор няма да може да бъде използвано срещу теб.

Погледнах Сет, повдигнах вежди и отново върнах поглед върху Шалиро.

— Правилно ли разбирам, че мога да се откача?

Шапиро поклати със съжаление глава.

— След малката шега, която си им извъртял с партито на онзи носач в „Уайът“, ще трябва да измислим някакво признание във вина. Все пак си „мръсен“ свидетел и прокурорът ще иска да демонстрира, че няма да те пусне без нищо.

— Дребно престъпление?

— Е, не знам… може да се стигне до условна присъда, условна и углавно престъпление или углавно и половин годинка.

— Затвор? — попитах. Шапиро кимна. — И то само ако пожелаят да предложат сделка?

— Точно така. Виж, нека бъда откровен с теб, забъркал си се много лошо. По Закона за икономическия шпионаж от деветдесет и шеста кражбата на търговска тайна съставлява федерално престъпление. За това могат да се получат до десет години.

— А Уайът?

— Ако го хванат ли? Съгласно Указанията за определяне на федерални присъди, съдията е длъжен да отчете ролята на обвиняемия в извършеното престъпление. Ако си организатор, водач, нивото на обвинението се качва с два порядъка.

— Иначе казано, той ще го отнесе още по-тежко?

— Да. Освен това ти лично не си се облагодетелствувал от шпионската си дейност, нали така?

— Да — потвърдих аз. — Момент… все пак ми плащат.

— Но си получавал заплатата си в „Трайон“ и тя е била за работата ти там.

Поколебах се.

— Всъщност… хората на Уайът продължиха да ми плащат: превеждаха парите в тайна банкова сметка. — Шапиро ме изгледа. — Това е лошо, нали?

— Да, лошо е — потвърди подозренията ми той.

— Вече не се изненадвам, че се съгласиха така лесно, когато се договаряхме — простенах аз.

— Да — каза Шапиро, — сам си си надянал примката. Искаш ли все пак да се обадя, или не?

Погледнах Сет и кимнах. Нямах друг избор.

— Момчета, защо не изчакате навън? — предложи ни той.

Седнахме в приемната пред кабинета му. Мълчахме. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Обадих се в офиса и наредих на Джослин да пренасрочи две срещи.

Поседях така няколко минути, потънал в дълбок размисъл.

— Знаеш ли — казах накрая, — най-лошото е, че лично връчих на Уайът ключовете, за да ни ограби до шушка. Не стига, че провали операцията по изкупуването, ами сега и ще ни го начука до кръста… и вяната е само моя.

Сет ме изгледа дълго.

— Казваш „ни“?

— Имам предвид „Трайон“.

Той поклати глава.

— Ти не си „Трайон“. Защо говориш за „Трайон“, така?

— Грешка на езика.

— Не мисля. Искам да си купиш от любимия си десетдоларов френски сапун, който използваш сега, и да напишеш на огледалото в банята: „Аз не съм «Трайон»“.

— Стига… — изпъшках. — Започна да приказваш като баща ми.

— Хрумвало ли ти е някога, че баща ти не е грешал във всичко? Също както дори спрял часовник два пъти в денонощието показва точното време.

— Що не се шибаш!

Вратата се отвори и на прага застана Шапиро.