Джозеф Файндер - Параноя

Тя незаинтересовано поклати глава. Явно беше загубила всякакъв интерес към детайлите в системата за достъп с пропуски на работа. Исках да я поразпитам за други неща, като например даваш ли пропуска си на охранителя, или просто му го показваш. Защото ако го даваш, рискът той да открие, че е фалшив, ставаше много по-голям. Процедурата също толкова строго ли се спазва и нощем? Или рано сутринта?

— Хей — извика тя, — ама ти не си докоснал виното си. Не ти ли харесва?

Топнах два пръста в чашата.

— Страхотно е.

Детинската ми постъпка я накара да се засмее високо и очите й се присвиха. Някои жени — окей, повечето жени — в този момент щяха да поискат да платим и да се прибираме. Не и Алана.

Не, наистина бях жестоко хлътнал по нея.

И двамата бяхме преяли, а и пийнали. Всъщност Алана пи доста повече от мен. Тя просто се срина на скърцащото легло и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне цялата стая, хана, нощта, всичко. Това беше моментът, когато от мен се очакваше да легна при нея. Само че не можех… не още.

— Ей, не трябваше ли да прибереш лаптопа си от колата?

— Уф… — простена тя. — Как можа да се сетиш? Не мога да разбера защо толкова много ти се говори за работа…

— А ти защо просто не си признаеш, че си работохоличка, и да сме наясно? — И шеговито имитирах как я виждам да се представя на заседания и оперативки: — „Здравейте, казвам се Алана и съм заклета работохоличка“. — Тя поклати глава отрицателно и сънливо затвори очи. — Вярната първа стъпка е да признаеш, че не можеш да се пребориш с работохолизма си. Както и да е, аз забравих нещо в колата ти и слизам да си го взема. — И протегнах ръка. — Ще ми дадеш ли ключовете?

Тя се изтегли назад и се облегна на таблата. Личеше си, че не й се мърда от това положение.

— Ммм… Разбира се — неохотно каза тя. — Благодаря. — После се превъртя до края на леглото, изрови ключовете си от чантичката и ми подаде ключодържателя с щедър жест: — Но не се бави, ей!

Над паркинга се бе спуснала удобна тъмнина, не се виждаше жива душа. Погледнах към хана, който бе на трийсетина метра, за да се уверя, че стаята ни не гледа насам. Не, нямаше начин да ме види от прозореца.

Отворих багажника и намерих компютърната й чанта — тъмносива, от модерните синтетични материи с грапава текстура, които така добре имитират тъкан. В багажника нямаше нищо друго интересно. Метнах чантата през рамо и седнах в колата.

Отново погледнах хана. Никой не идваше насам.

Въпреки това не запалих осветлението в купето и постоях така, та зрението ми да се адаптира към тъмнината. Така беше по-безопасно и знаех, че няма да привлека ничие внимание.

Чувствах се като жалък престъпник, но от друга страна, трябваше да бъда реалист. Вече наистина нямах избор. Това беше не най-добрата, а единствената ми възможност да проникна в „Аврора“ и сега вече бе наложително да го направя. Защото това бе единственият начин да се спася.

Бързо разкопчах чантата, извадих лаптопа и го включих. Вътрешността на колата се освети от синия екран. Докато чаках да се зареди операционната система, отворих моята чанта и извадих от нея синия калъф с аптечка за първа помощ.

Само че вътре вместо бинт и лейкопласт имаше няколко пластмасови кутийки. И всяка бе напълнена до ръба с пластичен восък.

Погледнах на синята светлина ключовете на ключодържателя. Няколко изглеждаха особено обещаващи. Може би един от тях щеше да отвори шкафовете с папки на етажа на проект „Аврора“.

Един по един свалих отпечатъци от избраните ключове. Бях обучен как да го правя по време на занятията с момчетата на Мийчъм и сега бях доволен, че съм се старал — не беше толкова лесно, колкото изглеждаше, и ми трябваше известно време, докато свикна. Междувременно на екрана на лаптопа се бе появил прозорецът за въвеждане на парола.

По дяволите… Не всички защитават преносимите си компютри с пароли. Слава богу, че времето ми нямаше да се окаже тотално загубено. Извадих от моята чанта миниатюрен pcProx — четец на карти, даден ми от Мийчъм — и го свързах към джобния си компютър. Натиснах бутона „Старт“ и плъзнах пропуска на Алана пред сензора.

Устройството прехвана изпратените от транспондера данни и ги записа в паметта на моя компютър.

Донякъде бях доволен, че лаптопът й е защитен с парола. Не можех да се бавя на паркинга прекалено дълго, без да събудя подозренията й. Точно преди да затворя капака, ей така, заради спорта, реших да пробвам няколко от най-често използваните пароли — рождената й дата, която помнех, първите шест цифри на служебния й номер. Без успех… Като последен опит въведох едва ли не на шега alana и диалоговият прозорец за въвеждане на паролата изчезна. На негово място се появи стандартният празен екран.