Джозеф Файндер - Параноя

Един от по-интересните документи съдържаше график на публичните демонстрации на „Аврора“. Началото беше в сряда, т.е. след четири дни, и премиерата трябваше да се състои в Центъра за посетители на „Трайон“ — грамадна, модернистично проектирана аудитория. Предния ден трябваше да бъдат разпратени имейли и факсове, а имаше и списък с телефонните обаждания, които трябваше да уведомят поканените. А поканените бяха изключително представители на медиите. Очертаваше се голяма публична изява. Разпечатах графика.

Най-много ме заинтригува обаче чертежът с разпределението на етажа и обозначените върху него пунктове за контрол на влизащите членове на екипа на „Аврора“.

Дръпнах вратата на едно от шкафчетата в кухнята. Към вътрешната й страна беше закрепено кошче за боклук с пластмасова торба в него. Там, увити в найлон, съхранявах няколко важни за мен неща. Едното бе CD-то на Ани ДиФранко, което нарочно бях оставил на видно място в апартамента, та тя да го види и да го вземе, както и бе направила. Другото бе използваната от нея чаша за вино.

Мийчъм ми бе дал кит за сваляне на пръстови отпечатъци „Сирчи“, в който имаше няколко ампули с прах за поръсване на местата, където се очакваше да има латентни отпечатъци, прозрачна залепваща лента за снемането им и фина четка с косъм от фибростъкло. Сложих си латексови ръкавици и напудрих CD-то и чашата с малко от графитния прах.

Най-добрия отпечатък намерих на CD-то. Свалих го крайно внимателно върху лентата и я прибрах в стерилно чиста пластмасова кутийка.

След това съставих имейл до Ник Уайът — адресирах го естествено до „Артър“:

Понеделник вечерта/вторник сутринта ще изпълня задачата и ще взема проби. Мога да ги предам рано вторник сутринта във време и на място по твое усмотрение. След приключване на задачата ще прекъсна окончателно всякакъв контакт.

Исках да предам по най-точния начин колко ми е писнало от тях. Не желаех да заподозрат нищо.

Но щеше ли самият Уайът да се появи на срещата?

Това бе големият въпрос. Не беше критично важно да дойде именно той, но ми се искаше да го видя. Разбира се, нямаше никакъв начин, по който да си подсигуря присъствието му. Всъщност, ако настоявах за това, по-скоро щях да събудя подозренията му и той изобщо нямаше да се появи. Все пак вече разбирах мисленето му достатъчно, за да съм сигурен, че не бе се доверил на никой друг.

Примамката беше, че обещавах да дам на Ник Уайът онова, което той отдавна желаеше.

Щях да му предам работещ прототип на чипа „Аврора“, който с помощта на Сет възнамерявах да открадна от строго охранявания пети етаж на крило „D“.

И наистина смятах да му дам истинския прототип на чипа, не за друго, а защото той просто не можеше да бъде фалшифициран. Уайът, който самият бе инженер, предполагам, веднага щеше да разбере дали онова, което му давам, е същото, което очаква да получи.

Главната причина обаче беше, че благодарение на наученото от имейлите на Камилети и файловете от Алана, прототипът на „Аврора“ бе „подписан“ с идентификатор, състоящ се от сериен номер и логото на „Трайон“, ецвани върху подложката с лазер и видими само под микроскоп.

Точно заради това исках да му дам откраднат чип — истинския.

Защото в мига, в който Уайът — или Мийчъм, ако се появеше той — приемеше откраднатия чип, аз го държах в ръцете си. ФБР щеше да бъде предупредено предварително, за да координира операцията, но те нямаше да знаят нито имена, нито времето, нито мястото до съвсем последния момент. Аз щях да съм човекът, който щеше да държи нещата под контрол.

Хауард Шапиро, босът на Сет, ми го бе казал пределно ясно: „Забрави за сделка с шефа на Бюрото към федералната прокуратура. При деликатна операция като тази най-вероятно е той да се консултира с Вашингтон и това ще отнеме цяла вечност. Забрави го. Отиваме право във ФБР — те са единствените, които могат да играят тази игра на това ниво“.

И без да споменава никакви имена, бе сключил сделка с ФБР. Ако всичко се развиеше нормално и ако им предадях Ник Уайът, щях да получа условна присъда и нищо повече.

Е, щях да им го предам. Но това трябваше да стане по моя начин.

Отидох на работа в понеделник рано сутринта. Питах се дали това ще е последният ми работен ден за „Трайон“.

Разбира се, ако всичко минеше нормално, денят щеше да си остане като всички други — поредното постижение в една успешна кариера.

Само че шансът всичко в тази невероятно сложна схема да мине добре беше минимален и аз прекрасно го съзнавах.