Джозеф Файндер - Параноя

— Какво точно искате, господин…

— Ромеро. Не аз. Мисля, че вие, момчета, не бихте искали да ви се мотаме из краката през работно време, затова заявката е да свършим работата призори. Така искат, така ще го направим, просто решихме да ви информираме, понеже работата вероятно ще задейства проксимити сензорите, както и датчиците на движение, между четири и шест сутринта.

Помощникът явно изпита облекчение, че не се налага да прави нищо специално.

— Говориш за шибания пети етаж, така ли? Няма начин да изключа цялата охранителна система, без да…

— Не, не, не… — успокоих го. — Мисля, че ще се справим, ако момчетата могат да прокарат кабелите през две, максимум три кутии в стаите за отдих. Чакай, чакай… става дума за зони двайсет и две A и B. Това е вътре. Както и да е, предполагам, пултът пред вас ще светне като коледна елха и вероятно ще стресне дежурните, така че исках само да ви предупредя…

Джордж въздъхна тежко:

— Ако става дума само за двайсет и две A и B, мога да ги блокирам…

— Ако ви е по-удобно. Нали ме разбираш, идеята ми е да не вдигаме излишна аларма.

— Пускам ви три часа за всеки случай.

— Е, няма да се бавим чак три часа, но така май наистина ще е по-сигурно. Няма значение, благодаря…

В седем вечерта излязох от сградата на „Трайон“ и както обикновено се прибрах у дома.

Спах на пресекулки.

Преди четири сутринта се върнах и паркирах не в гаража на компанията, а на улицата. Исках да не оставя запис на повторното ми влизане. Десет минути по-късно зад мен спря камион с надпис ДЖ. ДЖ. РАНКЕНБЕРГ & КО. — ОБОРУДВАНЕ, ИНСТРУМЕНТИ И ПРЕПАРАТИ ЗА ПРОФЕСИОНАЛНО ЧИСТЕНЕ НА ПРОЗОРЦИ — ОТ 1963. Зад волана седеше Сет в синя униформа с етикет на Дж. Дж. Ранкенберг на нагръдния джоб.

— Здрасти, каубой — тарикатски ме поздрави той.

— Само не ми казвай, че лично Джей Джей ти е дал да ползваш това.

— Старецът вече не е сред нас — обясни ми Сет. Пушеше и от това разбрах, че е много изнервен. — Трябваше да се разправям със сина му. — Подаде ми сгънат син работен комбинезон, който навлякох върху панталоните и блузата — труден за изпълнение номер, особено в кабината на стар камион „Исузу“. Вътре вонеше на разлято дизелово гориво.

— Мислех, че синът не може да те понася.

Сет вдигна лявата си ръка и многозначително разтри палец и показалец.

— Договорихме се за краткосрочен наем, за бърза поръчка, която съм получил от името на компанията на бащата на моята приятелка.

— Ти нямаш приятелка.

— Него го интересуваше само това, че няма да плаща данък. Готов ли си за танци, пич?

— Само гледай, приятел — казах и му посочих сервизния вход на гаража към крило Сет мина през него, нощният пазач в кабината направи справка в листа пред себе си, откри името на фирмата и ни пусна без разправии.

Сет спря камиона до разтоварната рампа на долното ниво и свалихме от каросерията натъпканите с екипировка найлонови чанти, професионалните четки с дунапрен „Еторе“ и големите зелени кофи, три и половина метровите удължители, пластмасовите бидони, пълни с жълтия като пикня почистващ препарат, въжетата и куките за закачване, окачваемите столове и механизмите за застопоряване. Вече бях забравил колко много и най-разнообразно оборудване изисква тази работа.

Натиснах големия кръгъл метален бутон до вратата на подземния гараж и след секунда тя започна да се отваря. Отвътре излезе шкембест охранител с гипсово бяло лице и щръкнал мустак, хванал в ръка бележник с щипка.

— Имате ли нужда от някаква помощ, момчета? — попита той проформа.

— Имаме си всичко — успокоих го. — Само ни упътете до товарния асансьор за покрива и…

— Няма проблем — каза той. Стоеше си с бележника в ръка — нито пишеше в него, нито го четеше, само го държеше вероятно за да ни покаже кой тук командва парада — и ни наблюдаваше да се мъчим с всичкия багаж. — Ама вие наистина ли можете да чистите прозорци по тъмно? — поинтересува се той, докато ни съпровождаше към асансьора.

— Истината е, че се вижда по-добре какво чистиш, когато е тъмно — обясни Сет.

— Не мога да разбера защо хората толкова се притесняват, че ги наблюдаваме какво правят в офисите си, когато работим отвън — поясних аз.

— Да, това ни е основното забавление — ухили се Сет. — Да плашим хората до смърт. Да докарваме чиновниците до сърдечен удар.

Охранителят се изсмя и каза:

— Просто натиснете най-горното копче. Ако вратата горе е заключена, там и без това трябва да има човек. Мисля, че е Оскар.