Джозеф Файндер - Параноя

— Харесва ми рекламата: „Скай Джини“ ще ви свали.

Сет обаче не се засмя.

— Осем етажа са нищо, пич. Помниш ли когато чистехме Градския…

— Не ми припомняй — прекъснах го. Не исках да се лигавя, но и не бях в настроение да се включвам в черния му хумор, особено на покрива на „Трайон“.

Свързахме всеки своя „Скай Джини“ към обезопасителната найлонова жилетка, пристегната с колан и вързана към тапицираната седалка. Всичко в този занаят имаше имена, започващи с „обезопасителен“, „подсигуряващ“, „предотвратяващ“, което още веднъж напомняше, че първата издънка слага край на всичките ти грижи.

Единственото по-необичайно нещо в екипировката ни бяха ръкохватките за застопоряване, модел „Джумар“, които трябваше да ни помогнат да се върнем на покрива. Нормално, когато свършиш с чистенето, нямаш грижа да се качваш — просто се спускаш плавно надолу, докато не стъпиш на земята.

Само че в нашия случай планирахме да избягаме с качване.

Междувременно Сет монтира електрическата лебедка, свърза я към една от скобите и я включи. Моделът ни беше за 115 волта захранване, а макарата можеше да изтегля до половин тон. Прекарахме въжетата през нея, осигурявайки достатъчно дължина, за да се спуснем докъдето трябваше.

Опънах пробно въжето, проверихме дали всичко по нас е пристегнато, завързано и наред, приближихме се до ръба на покрива и погледнахме надолу. После се спогледахме и Сет се усмихна с онази усмивка, която казва: „Май не сме наред“. После ме попита:

— Е, ще се позабавляваме ли?

— Давай — отвърнах.

Не беше лесно. И двамата бяхме излезли от форма, бяхме са накичили с тежки инструменти и трябваше да внимаваме с отскачанията.

Работата бе там, че по фасадата на сградата бяха монтирани наблюдателни камери. От чертежите знаех точно къде са. Имах и спецификациите на камерите, диаметъра на обективите, фокусните им разстояния и така нататък.

С други думи, знаех къде са слепите им петна.

Спускахме се през една от непокриваните зони. Не се безпокоях, че някой от охраната може да ни види, понеже всички знаеха, че са дошли миячи. По-скоро се притеснявах, че ако същият този любопитен охранител се загледа, веднага ще разбере, че не чистим никакви прозорци. Не можеше да не му направи впечатление, че плавно се спускаме направо до пети етаж. И нямаше как да не забележи, че изобщо не спираме пред прозорец.

Защото в момента ние се люлеехме точно пред защитената с решетка дупка на вентилационната система.

Люлеехме се, като внимавахме амплитудата да не ни вкара в полезрението на някоя от камерите. Това беше много важно.

Опрели крака на някакъв перваз, извадихме инструментите и започнахме да развиваме шестограмните болтове. Бяха затегнати здраво, минаваха през ламарината и влизаха в бетона. И най-лошото — бяха много. Работехме мълчаливо, по лицата ни течеше пот. Напълно възможно бе някой — охранител или друг — да мине отвътре, да забележи, че се опитваме да свалим придържащите решетката болтове, и да се запита какво става тук. Миячите на прозорци използват четки и кофи, а не електрически машинки.

За щастие по това време на денонощието по коридорите не се разхождаше никой. А ако някой отдолу случайно погледнеше нагоре, вероятно щеше да помисли, че сме от поддръжката.

Поне така се надявах.

Отне ни цели петнайсет минути да развием всички болтове. Няколко бяха толкова заяли, че трябваше да ги обработим с разтворител на ръжда.

Накрая, по мой сигнал, Сет свали последния болт и предпазливо отделихме решетката от стоманената кожа на сградата. Беше страхотно тежка и трябваха поне двама души, за да я поместят. Наложи се да я държим за острите ръбове и добре че бях взел два чифта дебели ръкавици. В крайна сметка успяхме да я извъртим и да я подпрем на ръба на прозореца. След това Сет ловко вкара крака през отвора, скочи на пода на машинното отделение и каза:

— Твой ред е. Внимавай.

Хванах се за ръба, вкарах и аз краката си вътре и също като него скочих в помещението. Първата ми работа беше да се огледам.

Машинното отделение бе претъпкано с най-различно ревящо оборудване. Беше тъмно — единствената светлина идваше отвън, от монтираните под покрива прожектори. Около нас имаше най-разнообразни помпи, вентилатори, компресори, охладители, въздушни филтри и климатици.

Стояхме препасани с обезопасителните жилетки, все още вързани за двете въжета, които минаваха през отвора на вентилацията. Развързахме се.