Джозеф Файндер - Параноя

— Чудесно — казах аз.

Когато излязохме на покрива, се сетих защо мразя да чистя прозорците на небостъргачи. Сградата на „Трайон“ не беше висока, само осем стажа, някакви си трийсетина метра, но посред нощ изглеждаше като че ли сме на върха на Емпайър Стейт. Вятърът свистеше, беше студено и влажно, а в далечината — въпреки ранния час — се чуваше непрестанният шум на уличния трафик.

Охранителят, Оскар Фернандес (ако вярвахме на пропуска му), беше възнисък, с морскосиня униформа, каквато носеха всички охранители и със закачена на колана радиостанция, от която се разнасяха гъгниви гласове, писукания и пращене. Посрещна ни на излизане от товарния асансьор, запристъпва притеснено, докато разтоварвахме, и ни показа къде е стълбата за излизане на покрива.

Последвахме го нагоре. Докато отключваше вратата, той ни погледна и подхвърли:

— Казаха ми, че ще дойдете, но не знаех, че работите по това време.

Нямаше никаква подозрителност в гласа му, човекът просто се опитваше да завърже разговор.

Сет повтори своята реплика, аз — моята, разиграхме отново етюда с плашенето на чиновниците до смърт, което също го разсмя. Каза, че сега разбирал защо служителите не искали да ги плашим по време на работата им. Явно му изглеждахме като закоравели миячи на прозорци, още повече че носехме нужното оборудване и бяхме облечени в „правилните“ униформи, а и най-сетне кой луд би се изкатерил до покрива на висока сграда с целия този товар, ако наистина не възнамерява да изкара някой долар?

— Давам нощна смяна от няколко седмици — призна си той. — Вие, момчета, идвали ли сте тук? Знаете ли как да се оправите?

Обяснихме му, че чистим „Трайон“ за първи път, и той ни показа всичко, от което можехме да имаме нужда: контакти на захранването, кранове за вода, скоби за захващане. Всички новопостроени сгради трябваше да разполагат на покрива с подобни скоби, монтирани през три-четири метра и на разстояние два метра от ръба на покрива, достатъчно здрави, за да издържат тежест от два тона. Самите скоби стърчаха като вентилационни тръби, хванати в горния край със здрави болтове.

Оскар беше силно заинтригуван от приготовленията ни за работа. Въртеше се около нас и гледаше как затягаме фиксиращите карабини. Самите те бяха закачени към дебелото над сантиметър оранжево-бяло многожилно найлоново въже, което вързахме за скобите.

— Готино — възхити се той. — Сигурно се катерите по скалите в свободното си време, а?

Сет ме погледна и после го попита:

— Ти охранител ли си в свободното си време?

— Нее… — засмя се той. — Исках да кажа, че сигурно ви харесва да се катерите на високо. Мене ме е шубе.

— Свиква се — късо отговорих аз.

Разполагахме с по две въжета: едното за спускане, другото — резервно, за обезопасяване, със заключваща се ръкохватка, за която да се хванеш, ако първото се скъса. Бях настоял всичко да е по правилата, и не само за да не събудим нечие подозрение. И двамата не гледахме с ентусиазъм на мисълта да станем на пихтия под сградата на „Трайон“. По време на двете лета, през които работихме към компанията за чистене на прозорци, се бяхме наслушали, че в този бранш имало средно по десетина нещастни случая годишно. Така и не разбрахме тези десетина инцидента дали са за целия свят, за щата или за дявол знае какво, защото не попитахме и никой не уточни.

Знаех, че се захващаме с нещо опасно. Проблемът бе, че нямах представа откъде ще дойде опасността.

След пет минути на Оскар му доскуча, може би защото престанахме да му обръщаме внимание, и се прибра на поста си.

Найлоновото въже се закачаше за нещо, известно като „Скай Джини“ 65 65 Sky Genie (англ.) — небесен джин. — Б.пр. — дълга тръба от листова ламарина, в която се вкарва въжето и се омотава около цилиндрично алуминиево тяло. „Скай Джини“ — как му бяха измислили това име? — по същество беше устройство за контролирано спускане, използващо триенето, за да отпуска въжето бавно. Нашите „Скай Джини“ бяха изподраскани и изглеждаха като вече използвани. Вдигнах моето, показах го на Сет и попитах:

— Не можа ли да купиш нови?

— Тези вървят с камиона, какво искаш повече? И за какво се безпокоиш? Трябва да издържат по над два тона. От друга страна… гледам, че за последните два месеца доста си наддал.

— Да те шибам.

— Вечерял ли си? Надявам се, че не си.

— Не е смешно. Чел ли си някога предупредителния надпис?

— Естествено: „Неправилната употреба може да стане причина за сериозно нараняване или смърт“. Не се вживявай толкова. Обзалагам се, че не си свалил и етикетите на новите си матраци.