Джозеф Файндер - Параноя

Погледнах Сет и казах:

— Доколкото си спомням, „Код две“ означава спешно.

— Претърсват сградата — прошепна Сет. Гласът му едва се чу над грохота на машините. — Трябва веднага да се изнасяме.

— Как? — изсъсках. — Не можем да спуснем въжетата, дори ако приемем, че още са си на мястото. И не виждам как ще се измъкнем през дупката на този етаж!

— Какво ще правим тогава, по дяволите?

Поех дълбоко въздух, за да се успокоя. Изведнъж ми се припуши.

— Добре… Намери компютър, който и да е. Влез в сайта на „Трайон“. Потърси страницата, описваща мерките за безопасност при екстрени ситуации, и виж къде са изходите. Товарни асансьори, стълбища… каквото има. Интересува ни всякакъв начин за изнасяне оттук, дори ако трябва да се скача.

— А ти какво ще правиш?

— Връщам се.

— Какво? Ще ме убиеш! Тази сграда вече гъмжи от охранители, тъпако!

— Но те не знаят къде сме. Известно им е само, е, че сме някъде из сградата… а има седем етажа.

— Боже господи, Адам!

— Това е последният ми шанс — казах и се затичах към вратата. На излизане му помахах с моята „Моторола“. — Обади ми се, като намериш изход. Аз влизам в секретната лаборатория. Трябва да взема това, за което дойдохме.

„Не тичай!“

Повтарях си го непрестанно като мантра. „Дръж се естествено“. Вървях по коридора и се опитвах да изглеждам напълно безгрижен в момент, когато главата ми беше готова да се пръсне. „Не поглеждай камерите“.

Бях преполовил разстоянието до залата с работните места, когато уоки-токито ми изписука двукратно.

— Да?

— Чуваш ли ме? Иска да се регистрирам… говоря ти за първия екран.

— Ох, по дяволите, вярно…

— Да въведа ли твоето име?

— Ох… не! — Извадих малкото бележниче. — Използвай това име… — И му продиктувах по букви потребителското име на Чад Пиърсън.

— А парола? Сега пък иска и парола.

— Ем Джей двайсет и три — прочетох аз.

— Ем Джей ли?

— Предполагам, че е от Майкъл Джордан.

— Да… Двайсет и три е номерът му. Голям баскетболист.

Защо не спреше да дрънка? Изглежда, бе много изплашен.

— Не е — разсеяно отговорих, защото точно в този момент влизах в залата с многото работни места. Свалих жълтата каска и защитните очила, понеже повече нямаше да ми трябват, и ги хвърлих под първото бюро, край което минах. — Но е арогантен също като Джордан. И двамата се смятат за най-добрите. Единият поне има основание.

— Добре… влязох — съобщи ми той. — Страницата с мерките за безопасност, нали?

— Процедурата за извеждане на персонала от сградата. Виж също какво можеш да намериш за товарната рампа и дали можем да слезем там с някой от товарните асансьори. Това май е най-добрият начин да се измъкнем оттук. Сега имам работа…

— Побързай — подкани ме той.

Точно пред мен имаше боядисана в сиво желязна врата с малък ромбовиден прозорец — стъклото бе армирано с телена мрежа. Върху вратата имаше надпис: САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ С ДОПУСК.

Бавно се приближих до нея под ъгъл и погледнах през прозорчето. От другата страна имаше малка чакалня с циментов под. Видях две камери, монтирани високо на стената, чак под тавана. Червените им светлинни мигаха. Значи бяха включени. Можех да видя и белите кутии на пасивните инфрачервени датчици на движение в ъглите на чакалнята.

Върху датчиците обаче нямаше индикатори. Не можех да съм сигурен дали са изключени, или включени. Напълно възможно бе обаче охраната да ги е изключила, както се бяхме разбрали.

В едната си ръка държах бележник с щипка и се стараех да изглеждам като дошъл тук по служебен въпрос. С другата си ръка опитах да завъртя топката на дръжката. Вратата беше заключена. На стената отляво на рамката имаше малък сив проксимити четец, каквито можеха да се забележат навсякъде из сградата. Щеше ли пропускът на Алана да отвори вратата? Извадих копието, плъзнах го пред датчика и се замолих червената светлина да се смени със зелена.

И в този миг се разнесе глас.

— Ей!

Бавно се обърнах. Към мен тичаше охранител на „Трайон“, следван малко по-назад от друг.

— Не мърдай! — извика първият.

Мамка му! Сърцето ми всеки миг щеше да се пръсне.

Бяха ме хванали.

„И сега какво, Адам?“

Изгледах охранителите и смених изражението си от изненадано на нагло. Поех дълбоко въздух и с тих глас се осведомих:

— Е, намерихте ли го най-после?

— Моля? — попита първият и забави ход.

— Говоря за шибания нарушител! — повиших глас. — Алармата сработи пред пет минути, а вие още тичате насам-натам като идиоти и се чешете по задниците! — „Можеш да го направиш — казвах си, — това е начинът“.