Джозеф Файндер - Параноя

— Споразумението влиза в сила от утре… и още не е подписано. Това обяснява цялото бързане: да се споразумеят, преди да сме ги блокирали.

— За кого става дума? — попитах, докато сядах на стола.

— За Николас Уайът — обясни Стюарт Лури. — Току-що е купил „Делфос“ под носа ни за петстотин милиона в налични.

Стомахът ми се сви. Името „Делфос“ ми беше познато, но помнех, че не би трябвало да ми говори нищо. „Уайът е купил «Делфос»?“ — помислих си замаяно.

Погледнах Годард въпросително.

— Това е компанията, която се готвехме да изкупим… нали ти споменах за тях — нетърпеливо обясни той. — Адвокатите ни приключваха работата върху договора… — Гласът му заглъхна, после пак набра сила: — Не съм и предполагал, че Уайът ще извади такива пари от джоба си!

— Разполагали са с около милиард в наличност — каза Джим Колвин. — По-точно осемстотин милиона. Което означава, че петстотин милиона изпразват касичката, тъй като имат три милиарда задължения и обслужването на този дълг изисква поне по двеста милиона годишно.

Годард стовари длан върху кръглата маса.

— По дяволите! — изрева той. — За какво му е на Уайът компания като „Делфос“? Той не разполага с „Аврора“… Значи няма никакъв смисъл да рискува собствената си компания, ако не се опитва да ни прецака!

— Което току-що е успял да постигне! — отбеляза Камилети.

— За бога, без „Аврора“ „Делфос“ не струва нищо! — напомни Годард.

— А може той да знае за „Аврора“ — предположи Колвин.

— Невъзможно! — отсече Годард. — Но дори да е чувал, нали не разполага с технологията?

— Ами ако разполага? — тихо попита Стюарт Лури.

Възцари се тягостна тишина.

Мълчанието наруши Камилети — заговори бавно и напрегнато:

— Ние пазим „Аврора“, като стриктно се придържаме към федералните разпоредби, наложени от Министерство на отбраната на подизпълнители по договори с правителството, имащи отношение към работата с класифицирана информация. — Той яростно изгледа Годард. — Става дума за файъруоли, проверки за благонадеждност, мрежова защита, йерархична система от нива за допуск… всички познати средства, измислени от човека. Това е практически непроницаема преграда. Просто няма начин!

— Добре — съгласи се Годард, — но Уайът въпреки това по някакъв начин е научил подробностите по нашите преговори с…

— Освен ако… — обади се Камилети, — освен ако няма вътрешен информатор. — Хрумна му нещо и той ме погледна: — Ти например си бивш служител на Уайът, нали?

Почувствах как кръвта нахлува в главата ми, опитах се да запазя хладнокръвие и симулирах възмущение.

— Работех в компанията му, не за него — казах гневно.

— Поддържате ли още контакт? — попита той, пронизвайки ме с поглед.

— Какво се опитваш да намекнеш? — Станах от стола.

— Зададох ти обикновен въпрос, изискващ отговор „да“ или „не“, и ще го повторя: Поддържаш ли връзка с Уайът? Защото преди не чак толкова много време си вечерял с него в „Оберж“, вярно ли е?

— Пол, достатъчно! — намеси се Годард. — Адам, седни веднага. Адам няма достъп до нищо, свързано с „Аврора“. Още по-малко до преговорите с „Делфос“. Според мен днес той чува името на фирмата за пръв път. — Кимнах. — Да минем нататък — предложи Годард. Вече се бе поуспокоил. — Пол, искам да поговориш с нашите адвокати и да разбереш с какви възможности разполагаме. Проучете има ли начин да спрем Уайът. Бяхме се разбрали да обявим за „Аврора“ след четири дни. След като светът научи какво сме направили, ще настъпи невероятно боричкане за купуване на материали и суровини по цялата дължина на проклетата верига от снабдители и доставчици. Следователно или ще отложим съобщението, или… не искам да участвам в боричкането. Така че ще се съберем и ще обмислим има ли друг подходящ кандидат за изкупуване…

— Тази технология е собственост изключително на „Делфос“ — въздъхна Камилети.

— Мисля, че сме умни хора — опита се да го вразуми Годард. — Винаги има други възможности. — Той сложи ръце на облегалките на стола и се надигна. — Сещам се една любима на Роналд Рейгън история, която той не пропускал случай да разкаже: та, имало едно хлапе, което се натъкнало на купчина фъшкии и казало: „Ей, ама тук някъде трябва да има и кон“. — Той се засмя и другите вежливо последваха примера му. Всички бяхме благодарни за опита му да разреди напрежението. — С две думи, хващайте се на работа: намерете коня.

Знаех какво се е случило. Обмислях нещата и колкото по-ясна ми ставаше картинката, толкова по-ядосан ставах и толкова по-бързо и опасно карах.