Джозеф Файндер - Параноя

Франк се поинтересува дали баща ми е бил в армията, но единственото, което помнех със сигурност за него, бе, че е изкарал строева подготовка в някаква армейска база; никога не бе изпращан някъде да се сражава и мразеше армията и военните с неподправена страст. Попита ме дали искам на ковчега да бъде сложено знаме, на което баща ми като ветеран имал право, но аз отклоних идеята, защото знаех, че баща ми за нищо не света не би искал тялото му да бъде покрито с американското знаме. Не само не би искал, но дори би изнесъл цяла реч по въпроса и би я завършил с думите: „Кой, да ви еба майката, си мислите, че съм аз — Джон Кенеди?“. Поиска да разбере дали ще желая да бъде изсвирен „отбой“, на което баща ми също имал право, и обясни, че понеже в наши дни вече нямало гайдар, обикновено пускали магнетофонен запис. Казах „не“, баща ми не би искал и това. След това му обясних, че държа погребението да се състои колкото може по-скоро. Просто исках да приключа с това веднъж и завинаги.

Франк се обади в католическата църква, където бяхме организирали опелото и на мама, и записахме час за след два дни. Доколкото ми бе известно, нямахме пръснати из страната роднини — единствените живи бяха неколцина братовчеди и една леля, с които той не се бе виждал от години. Знаех за двама-трима негови приятели и макар и с тях да не бе разговарял отдавна, те поне живееха в квартала. Франк ме попита има ли баща ми костюм, в който бих желал да го погребат. Казах, че може би има, но трябва да проверя.

След това слязохме в стаите, където бяха изложени ковчези. Всички изглеждаха големи и претенциозни и несъмнено биха дали повод на баща ми да каже нещо саркастично. Помня, че веднъж изнесе цяла тирада — беше, когато мама почина, — за погребалната индустрия, как тя съдира девет кожи от гърба на хората, как ти искат безумни цени за ковчези, които после така или иначе се заравят под земята, така че какъв е смисълът, и как бил чувал, че обикновено подменяли скъпите ковчези с евтини чамови, ако не си отваряш очите на четири. Знаех, че това не е истина — лично бях видял да спускат избрания от нас ковчег в земята и да го затрупват и не виждах каква може да е играта, ако не допуснем, че идват посред нощ и го изравят… но това вече беше прекалено.

Поради тези си подозрения — такова беше извинението му — тогава татко бе избрал един от най-евтините ковчези, които се предлагаха: евтин чамов сандък, боядисан да изглежда като махагон. „Повярвай ми — каза ми той в траурната зала, докато аз хълцах, задавен от сълзи — майка ти не обичаше да прахосва пари“.

Но аз нямаше да постъпя с него по същия начин, макар той да бе мъртъв и да му бе все едно. Все пак карах порше, живеех в огромен апартамент и не къде да е, а в Харбър Суитс, и можех да си позволя да купя свестен ковчег за баща ми. При това с парите, които ми плащаха за работата, заради която бях чул какви ли не обиди от него. Така че избрах елегантно изглеждащ махагонов ковчег, който предлагаше нещо като чекмедже, в което се предполагаше да се сложат някои скъпи на покойника неща.

Два часа по-късно вече пътувах към дома и когато пристигнах, се вмъкнах в останалото така и неоправено от снощи легло и заспах. На следващия ден отидох в апартамента на баща ми, прерових дрешника му — личеше си, че не е бил отварян от много време — и открих там евтин син костюм: нямах спомен някога да го е носил. На раменете му имаше ивици прах. Намерих и риза, но не видях вратовръзка — той май никога не беше слагал вратовръзка, — така че реших да дам една от моите. Огледах се из апартамента за неща, с които той може би искал да бъде погребан. Това ме затрудни — мисля, че ако можеше да избира, щеше да избере кутия цигари.

Беше ме страх, че ще понеса идването в апартамента тежко и че може пак да се разплача. Но изпитах само голяма тъга да видя колко малко неща бе оставил след себе си старецът — слабата миризма на застоял цигарен дим, инвалидния стол, апарата за дишане, дивана. След мъчителен половин час ровене из личните му вещи се предадох и реших да не слагам нищо в малкото чекмедже. Щях да го оставя символично празно, защо не?

Когато се прибрах в апартамента, избрах една от вратовръзките, към които бях привързан — делова, скучна, на сини и бели диагонални ивици, тягостно изглеждаща… вратовръзка, за която нямаше да съжалявам. Не ми се връщаше пак в погребалната агенция, така че я свалих на портиера и помолих да намерят начин да я изпратят.

На следващия ден беше бдението. Влязох в погребалната агенция двайсет минути преди да започне. Климатикът работеше на пълна мощност, а във въздуха се стелеше миризмата на нов освежител. Франк деликатно попита дали не бих искал да прекарам няколко минути насаме с тялото на баща ми, „за да му отдам почитта си“, и аз казах: „Да, разбира се“. Той посочи една от стаите отстрани на централната зала. Когато влязох вътре, едва не получих удар: баща ми лежеше в евтиния син костюм с моята вратовръзка на шията, а ръцете му бяха кръстосани на гърдите. В гърлото ми се надигна буца, но я преглътнах. Не, не ми се плачеше и това бе много странно. Просто се чувствах… кух.