Джозеф Файндер - Параноя

Отбих се в офиса на Годард — той продължаваше да обсъжда нещо с няколко служители от екипа на „Гуру“ — и предупредих Фло:

— Моля те, предай на Джок, че имам проблем. Случило се е нещо с баща ми…

Знаех за какво става дума още преди да стигна там, разбира се, но въпреки това карах като обезумял: хвана ме всеки червен светофар, засече ме на ляв завой всяка възможна кола, минах покрай всички съществуващи знаци „ограничение на 30 км/час, когато училището не е във ваканция“ — светът правеше всичко възможно, за да ми попречи да стигна до болницата, преди баща ми да издъхне.

Паркирах в нарушение, защото не можех да си позволя да обиколя паркинга на болницата един-два пъти, за да си намеря свободно място, влетях през входа на спешно отделение и блъснах вратите по начина, по който го правят санитарите, вкарващи носилка с критичен случай. Изтичах при регистратурата. Една недружелюбна сестра разговаряше явно със свой близък по телефона, ако се съдеше по смеха й.

— Франк Касиди? — попитах аз.

Тя ме изгледа и продължи да говори по телефона.

— Франсис Касиди? — изкрещях нетърпеливо. — Къде е?

Тя недоволно остави слушалката и погледна екрана на компютъра пред себе си.

— Трета стая.

Изтичах през приемната, дръпнах двете крила на тежката врата за отделението и първото, което видях, бе Антоан, седнал на стол пред една зелена завеса. Не реагира по никакъв начин, дори не обели дума, но видях, че очите му са зачервени. Той бавно поклати глава, докато се приближавах, и каза само:

— Съжалявам, Адам.

Дръпнах рязко завесата, видях баща ми да седи с отворени очи, подпрял гръб на таблата на леглото, и си помислих: „Ето, Антоан, бъркаш, този гадняр още е с нас“, но бавно осъзнах, че кожата на лицето му е с променен цвят… някак восъчножълтеникава и… и устата му е отворена, което беше ужасно. Не знам защо, но цялото ми внимание бе съсредоточено върху този дребен факт: устата му беше отворена по начин, по който никога не се отваря, докато човек е сред живите — беше застинала в агонизиращ опит за последно вдишване, в отчаян напън за поемане на въздух… гневен, ядовит, озъбен.

— О, не… — простенах.

Антоан бе станал и бе сложил ръка върху рамото ми.

— Констатираха смъртта му преди десет минути.

Докоснах лицето на татко, восъчната му буза — тя беше хладна. Нито студена, нито топла. Може би няколко градуса под нормалната температура, но това не беше излъчваната от жив човек топлина. И самата кожа бе някак странна — като глинена, леко лепкава, безжизнена.

Останах без дъх — въздухът не ми стигаше, сякаш се бях озовал във вакуум. Светлината около мен помръкна. Чух се да прошепвам:

— Татко… недей!

Не можех да откъсна поглед от него. Заради сълзите в очите ми образът му беше размит. Докоснах челото му, бузата, грапавата червена кожа на носа му, където от порите излизаха малки черни косъмчета, наведох се и целунах сърдитото му лице. Години наред бях целувал баща си по челото или бузата и той никога не ми беше отвръщал по никакъв начин, но винаги ми се бе струвало, че посреща това с тайно удоволствие. Сега вече не можеше да реагира никак и това направо ме парализираше.

— Искаше ми се да можеш да се сбогуваш с него — проговори Антоан. Чувах гласа му, усещах вибрациите на дълбокия му бас, но не намирах в себе си сили да се обърна и да го погледна. — Изпадна в дихателна недостатъчност и този път даже не си губих времето да споря с него, а направо извиках линейката. Когато дойдоха, старецът едва дишаше. Казаха, че имал пневмония, може би от известно време. Започна се спор дали да не го интубират, но така и не се наложи. През цялото време се опитвах да се свържа с теб.

— Зная — казах аз.

— Имаше малко време… исках да дойдеш и да се сбогувате.

— Зная, зная… Няма нищо. — Преглътнах тежко. Не исках да го поглеждам, не исках да виждам лицето му, защото ми се струваше, че плаче, а това вече не можех да понеса. А и не исках той да ме вижда, че плача, което вече си бе наистина глупаво. Все пак, ако не се разплачеш, когато умира баща ти, значи… значи наистина не си съвсем наред. — Той успя ли да каже нещо?

— Повече ругаеше.

— Искам да кажа…

— Не — бавно отговори Антоан. — Не попита за теб. Но нали разбираш… той не казваше нищо смислено, така че…

— Разбирам. — Искаше ми се да спре.

— Най-вече ругаеше докторите и мен…

— Досещам се… — казах аз, неспособен да откъсна поглед от застиналото лице на баща ми. — Не съм изненадан. — Челото му бе сбръчкано, гневно смръщено и останало така завинаги. Посегнах и докоснах бръчиците, опитах се да ги изгладя, но не можах. — Татко… — прошепнах, — прости ми.