Джозеф Файндер - Параноя

Тих мек смях.

— Е, няма да те лъжа, че винаги беше възможно най-хубавото, което би могло да се каже, но според мен това бе неговият начин да покаже обичта си, нали разбираш?

— Зная.

— А иначе баща ти беше корав дърт мръсник.

— Аха…

— Трябваше ни известно време, докато се сработим, нали разбираш?

— Зная, че беше много груб с теб.

— Е, такъв си беше човекът. Не приемах думите му навътре.

— Ти се грижеше за него — отбелязах аз. — И това означаваше много, макар устата му да не се отваряше да го признае.

— Знам, знам… но към края нещата между нас потръгнаха.

— Харесваше те.

— Не знам дали беше така, но между нас наистина се получи нещо.

— Не, аз зная, че той те обичаше. Сигурен съм в това.

Той помълча.

— Добър човек беше все пак.

Просто не знаех какво да отговоря на това.

— Ти беше страхотен с него, Антоан — казах накрая. — И зная, че означаваше много за него.

Случи се нещо доста странно: след разплакването пред безжизненото тяло на баща ми сълзите ми секнаха, сякаш се затвори някакво кранче. Дълго след това бях неспособен да заплача. Чувствах се като изтръпнала ръка — омекнала, безволева, след като цяла нощ си лежал върху нея.

На път за погребалната агенция позвъних на Алана, но попаднах на гласовата й поща. Вежлив глас ме информираше, че в момента не е на работното си място, но обещаваше да проверява оставените за нея съобщения редовно. Едва сега се сетих, че е в Пало Алто. Обадих й се на мобилния и тя вдигна веднага.

— Алана. — Харесвах гласа й, беше мек като кадифе и едва доловимо дрезгав.

— Аз съм… Адам.

— Здрасти, лошо момче.

— Какво сбърках?

— Не се ли очаква от теб да позвъниш на момичето сутринта, след като си спал с него, и да му помогнеш да се чувства по-малко виновно пред себе си?

— Господи, Алана, аз…

— Някои мъже дори пращат цветя — продължи тя съвсем делово. — Не че на мен лично някога ми се е случвало, но съм чела за това в „Космополитън“.

Беше абсолютно права, разбира се: не й се бях обадил, което бе върхът на простащината. Но какво щях да й кажа… истината? Че не съм й позвънил, защото съм се чувствал като запечатано в кехлибар насекомо, че не зная как да постъпя? Че не мога да повярвам на късмета си да намеря точно нея, че за мен тя е като сърбеж, който не мога да престана да чеша, и че на всичко отгоре се чувствам като истински измамник? „Да — помислих си, — чела си в «Космо», че мъжете са използвачи, маце, но нямаш представа в каква степен могат да го правят“.

— Как е в Пало Алто?

— Добре е, но няма да смениш темата така лесно.

— Алана — казах аз, — слушай… Исках да ти кажа… имам лоши новини. Баща ми току-що почина.

— О, Адам… О, страшно съжалявам. О, Господи, иска ми се да съм с теб.

— И на мен.

— Какво мога да направя?

— Не се безпокой, вече нищо не може да се направи.

— Знае ли се вече кога… ще е погребението?

— След два дни.

— Аз съм тук до четвъртък. Адам, адски съжалявам.

Следващият, на когото се обадих, беше Сет, който каза горе-долу същото:

— О… приятел, страшно съжалявам, мога ли да ти помогна с нещо? — Хората винаги казват това и звучи много хубаво, така че започваш да се питаш: „А бе какво всъщност има да се прави“? Не бях в настроение някой да ми сготви нещо. Наистина не знаех какво искам.

— Нищо, наистина нямам нужда от нищо.

— Я остави това, веднага мога да изляза от кантората. Няма проблем.

— Не, не, всичко е наред, пич.

— Нали ще има погребение и така нататък?

— Да. Ще ти се обадя.

— И умната, приятел, окей?

В този момент клетъчният телефон в ръката ми иззвъня. Мийчъм не каза нито „здравей“, нито нещо подобно. Първите му думи бяха:

— Къде се криеш, по дяволите?

— Баща ми току-що почина. Преди час.

Дълго мълчание.

— Господи — каза накрая той. После добави, сякаш се бе сетил едва сега: — Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Е, моментът наистина е крайно неподходящ.

— Да — казах и усетих, че се ядосвам. — Бях му казал да изчака. — И натиснах бутона за край на разговора.

Шефът на погребалната агенция се оказа същият човек, който се бе погрижил и за мама. Беше сърдечен, дружелюбен чернокож с гъсти щръкнали мустаци. Казваше се Франк — „Също като баща ти“, отбеляза той. Покани ме да вляза. Агенцията приличаше на оскъдно мебелирана къща от предградията с ориенталски килими, тъмни мебели и две големи стаи от двете страни на централния коридор. Офисът му бе малък и тъмен, с няколко старомодни железни кантонерки и картини на яхти и пейзажи. Нямаше нищо фалшиво в този човек — между двама ни веднага се установи чисто човешка връзка. Франк поговори малко за смъртта на неговия баща — било преди шест години — и колко тежко го понесъл. Предложи ми кутия с хартиени кърпички, но аз нямах нужда от тях. Записа си основните моменти за некролога, който щеше да бъде публикуван във вестник — запитах се кой ли ще му обърне някакво внимание, — и заедно редактирахме приемлив текст. Положих титанични усилия да си спомня името на също покойната му по-голяма сестра, както и имената на родителите му, които според мен бях виждал не повече от десетина пъти в живота си и които бяха останали в спомените ми просто като „дядо“ и „баба“. Имах смътна представа за дългия и оплетен трудов път на баща ми и може би пропуснах някое от училищата, в които бе работил, но възстанових най-важните.