Джозеф Файндер - Параноя

Нямах представа какво искам да кажа с това. За какво му исках прошка? Времето му отдавна беше дошло, а и при неговия живот в състояние на постоянна агония това бе по-добрата алтернатива.

Някой дръпна завесата — тъмнокож мъж с манта и със стетоскоп на врата. Беше доктор Пател, с когото се бяхме запознали миналия път.

— Адам — тихо каза той, — моите съболезнования. — Лицето му бе тъжно. Кимнах. — Развил е двустранна пневмония — обясни доктор Пател. — Изглежда, я е имал от известно време, макар при последната му хоспитализация броят на левкоцитите да не показа нищо тревожно.

— Ясно — казах аз.

— Само че при неговото общо състояние това е било последната капка. Онова, което го довърши, беше инфаркт — получи се, преди да решим дали да го интубираме. Просто тялото му се оказа неспособно да се справи с всичко. — Отново кимнах. Не исках да слушам подробностите, какъв беше смисълът? — Не би трябвало да го казвам по този начин, но за него така стана по-добре, защото можеше да остане полужив на системи. Съмнявам се, че бихте искали за него подобен край.

— Зная. Благодаря. Сигурен съм, че сте направили всичко възможно.

— Той е… сам, предполагам? Единственият ви жив родител, искам да кажа? Нямате братя и сестри?

— Нямам.

— Двамата сигурно сте били много близки?

„Дали? И защо мислиш така? Това професионално мнение ли е?“ Но само кимнах за кой ли път.

— Адам… има ли конкретна погребална агенция, с която бихте искали да се свържем?

Опитах се да си спомня името на агенцията, която използвахме при смъртта на мама. След няколко секунди то изплува в съзнанието ми.

— Уведомете ни, ако има нещо, с което можем да ви помогнем — каза ми доктор Пател.

Погледнах тялото на баща ми, свитите му юмруци, гневното изражение, изцъкления поглед, зейналата уста. После се обърнах към доктор Пател и го помолих:

— Дали не бихте могли да затворите очите му?

Момчетата от погребалната агенция дойдоха след по-малко от час, сложиха татко в найлонов чувал, дръпнаха ципа и го изнесоха на носилка. Бяха две обикновени, приятни, яки момчета с ниски подстрижки и бяха достатъчно вежливи да ми изкажат съболезнованията си. Позвъних от мобилния си телефон на шефа на агенцията и двамата с него обсъдихме онова, което следваше. Той също ми каза: „Съболезнования за загубата ви“. Интересуваше се дали ще идват възрастни роднини от други градове, за кога искам да планирам погребението, дали баща ми е бил последовател на някоя конкретна църква, където бих държал да се проведе траурната церемония. Попита също разполагаме ли с място за гроб. Обясних му къде е погребана мама, като допълних, че според мен баща ми е купил два гроба — един за мама и един за себе си. Той обеща да провери в гробището как стоят нещата и накрая попита кога ще ми е удобно да отида и да уговорим останалите подробности.

Седнах в чакалнята към спешното отделение и позвъних в офиса. Джослин вече бе научила, че има някаква кризисна ситуация около баща ми, и направо попита как е.

— Току-що почина — казах й. Така се изразяваше баща ми: хората „почиваха“, а не „умираха“.

— О… — ахна Джослин. — Адам, страшно съжалявам.

Наредих й да отмени всичките ми срещи за следващите два дни, след което я помолих да ме свърже с Годард. В слушалката се чу гласът на Фло, която ми каза:

— Здрасти. Шефът излезе и доколкото ми е известно, довечера лети за Токио. — После шепнешком попита: — Как е баща ти?

— Току-що почина — повторих аз и бързо продължих: — Както се оформя, няма да мога да идвам на работа през следващите два дни, така че ще те помоля да ме извиниш предварително пред Джок…

— Но, разбира се — прекъсна ме тя. — Разбира се, разбира се… Моите съболезнования. Сигурна съм, че той ще провери как стоят нещата, преди да се качи на самолета, и ще разбере… не се притеснявай за това.

В чакалнята излезе Антоан, беше объркан и не знаеше какво да прави.

— Имаш ли нещо да ми поръчаш? — попита ме той.

— Нищо, Антоан — изморено му казах аз.

Той се поколеба.

— Искаш ли да си изнеса нещата?

— Не, не бързай. Когато ти е удобно.

— Просто… всичко се случи така изведнъж, че… че нямам къде да отида.

— Остани в апартамента колкото ти е удобно — успокоих го аз.

Той пренесе тежестта на другия си крак.

— Знаеш ли, говорихме за теб.

— О… сигурно — казах аз. Той, изглежда, се чувстваше виновен, след като ми бе казал, че баща ми не е питал за мен на смъртния си одър. — Даже зная какво.