Джозеф Файндер - Параноя

Кабрал го погледна притеснено.

— Нула. Някакъв проблем с монтажа.

Годард сви устни. Вече беше на ръба да загуби контрол.

— И колко ще ни трябва, за да препроектираме чипа?

— Три месеца… поколеба се Кабрал, — ако сме късметлии.

— Ако сме късметлии — повтори Годард. — Да, ако сме късметлии. — Гласът му бавно набираше сила. — Само че три месеца ни изпращат право в декември, нали? Значи не става, така ли е?

— Не става, сър — побърза да се съгласи Кабрал.

Аз потупах Годард по ръката, но той не ми обърна внимание.

— В Мексико не могат ли да се справят по-бързо?

Шефът на производствения отдел Кати Горник отговори:

— Може би седмица или две по-бързо, но това не ни върши работа. Освен това при тях винаги е имало проблеми с качеството.

— Много гадно — резюмира Годард. Не го бях виждал толкова вкиснат досега.

Взех листа със спецификацията на изделието, отново потупах Годард по ръката и казах:

— Ще ме извиниш ли за момент?

Изхвръкнах във фоайето и отворих телефона си.

Ноа Мордън не си беше на работното място, така че го потърсих на мобилния. Отговори ми на първия сигнал:

— Какво?

— Аз съм, Адам.

— Отговорих на позвъняването ти, нали така?

— Става дума за онази грозна кукла в офиса ти, дето казва „Изяж ми гащичките, Годард“.

— „Обичай ме, Люсил“. Не мога да ти я дам. Купи си я от магазина.

— Тя нямаше ли LCD дисплей на коремчето?

— За какво става дума, Касиди?

— Слушай, трябва да те попитам нещо за LCD драйвера. На ASIC-а.

Когато след няколко минути се върнах в залата, шефът на инженерния отдел и този на производствения водеха разгорещен дебат дали в малкия корпус на „Гуру“ изобщо може да се вгради друг LCD дисплей. Седнах тихо на мястото си и зачаках пауза в спора. Накрая ми се удаде възможност.

— Извинете ме — казах, но никой не ми обърна внимание.

— Ето — казваше в този момент Еди Кабрал, — точно това е причината, поради която се налага да отложим пуска.

— Само че това е нещо, което не можем да си позволим — изсумтя Годард.

Прочистих гърло.

— Може ли за секунда?

— Адам… — Годард най-сетне ме погледна.

— Зная, че може да ви прозвучи налудничаво — казах, — но помни ли някой от вас случайно онази роботизирана кукла „Обичай ме, Люсил“?

— Какво сега — обади се Дик Дюрант, — да не трябва да преплуваме лайняното езеро два пъти? Не ми напомняй за това. Пуснахме в мрежата половин милион от тези отвратителни кукли и ни ги върнаха едва ли не до една.

— Точно така — казах аз. — И по тази причина разполагаме с триста хиляди ASIC-а, произведени по наш проект за управление на дисплей, собствена разработка на „Трайон“, които ни чакат на склад във Ван Нюис.

Няколко засмивания, сред които и откровени изкикотвания. Един от инженерите каза на съседа си достатъчно високо, за да го чуят всички:

— Този дали е чувал думата „цокъл“?

Някой друг каза:

— Смешки.

Нора Съмърс ме погледна с фалшиво съчувствие, примигна и сви едва забележимо рамене.

Еди Кабрал се опита да ми разясни ситуацията:

— Де да беше толкова лесно, ъъ… Адам. Но ASIC-ите по правило не са взаимозаменяеми. Трябва да бъдат съвместими на ниво изводи.

Кимнах и казах:

— ASIC-ът в Люсил е от тип „SOLC-68 пин арей“. Този в „Гуру“ не е ли същият?

Годард ме гледаше с нямо изумление.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от шумоленето на трескаво прелиствани листа хартия.

— Точно SOLC-68, да ме… — прошепна един от електрончиците. — Да, би трябвало да стане.

Годард изгледа един по един присъстващите и удари с длан по масата.

— Е, какво чакаме?

Нора ми се усмихна лъчезарно и ми направи знак с вдигнат палец.

По обратния път извадих отново телефона си. Пет повиквания, все от един и същи номер и до едно маркирани с „лично“. Свързах се с гласовата си поща и чух характерния мазен глас на Мийчъм: „Артър се обажда. Не сме се чували от три дни. Това не е приемливо. Обади ми се с електронна поща до обяд или ще си теглиш последиците“.

Думите ме потресоха. Самият факт, че ме търсеше лично, бе недопустим риск, без значение откъде минаваше сигналът — показваше колко сериозен е в заплахата си.

Беше прав, разбира се — не се бях обаждал. Но и не планирах да го правя. Съжалявам, пич.

Следващият оставил съобщение бе Антоан. Гласът му прозвуча неестествено остро и напрегнато: „Адам, трябва да дойдеш в болницата“ — това беше първото оставено му съобщение. Второто, третото, четвъртото и петото… бяха все от Антоан. Тонът му звучеше все по-отчаяно: „Адам, къде си, по дяволите? Обади се, човече, обади се! Ела веднага“.