Джозеф Файндер - Параноя

— Изненадана съм, че не си взел червено.

— А, не… Червеното действа на полицаите като на бик — види ли червено порше, полицаят автоматично включва радара.

— Баща ти карал ли е порше? Моят имаше. — И тя театрално извъртя очи към тавана. — Това наистина е просто нелепо. Така отреагира на мъжката си менопауза.

— Всъщност… през по-голямата част от детството ми дори не сме имали кола.

— Не сте имали кола?

— Ползвахме обществения транспорт.

— О… — Признанието ми я накара да се почувства неудобно. — Значи всичко това — и тя завъртя ръка, за да покаже апартамента и всичко останало, — е доста опияняващо?

— Аха.

— Хм…

Нова минута мълчание.

— Мога ли някой път да те посетя на работа?

— Няма как да стане. Достъпът до пети етаж е ограничен. А и по мое мнение най-добре е хората на работа да не демонстрират близост, не мислиш ли?

— Да, права си.

Изненадах се, когато тя се сви до мен и след малко се унесе — мислех си, че след отказа веднага ще стане, ще си тръгне и ще се събуди в собственото си легло, но изглежда, тя твърдо беше решила тази нощ да не се прибира.

Когато станах, часовникът до леглото ми показваше 3:35. Тя още спеше и лекичко сумтеше. Отидох по дебелия мокет до кухнята и безшумно затворих вратата на спалнята зад себе си.

Изтеглих електронната си поща и сред купищата спам и боклуци, както и по-сериозни неща, които не бяха спешни, погледът ми се спря на поща в Hushmail от „Артър“, чийто предмет казваше:

Отн.: битова техника.

Текстът показваше, че Мийчъм е силно нервиран:

Шефът е изключително разочарован от това, че не му отговорихте. Иска нови материали за презентация най-късно до утре 6 вечерта или сделката се разсъхва.

Кликнах върху бутона за отговор и въведох:

Не мога да намеря нови материали за презентация, съжалявам.

Подписах се с „ Дони“. Прочетох написаното и го изтрих. Не… изобщо нямаше да отговоря. Това беше по-просто. Бях направил достатъчно за тях.

Забелязах, че малката черна чантичка на Алана още е върху гранитния плот на бара, където я бе оставила. Не беше дошла с лаптопа си, нито с работната си чанта, защото бе минала през тях да се преоблече.

В чантичката й открих пропуска, червило, ментови бонбонки за освежаване на дъха, ключодържател и служебния й „Маестро“. В джобния компютър сигурно съхраняваше телефонни номера и адреси, както вероятно и датата и времето за различни делови срещи — неща, които можеха да бъдат много полезни на Уайът и Мийчъм.

Но работех ли аз все още за тях?

Може би не.

Какво щеше да се случи, ако просто сложех точка? Бях изпълнил моята страна на сделката и им бях предоставил почти всичко, което искаха да научат за „Аврора“… е, повечето неща, разбира се. Те най-вероятно щяха да преценят, че няма смисъл да ме пришпорват повече. Не беше в техен интерес да компрометират прикритието ми, поне не и докато смятаха, че още мога, макар и само потенциално, да им бъда полезен по някакъв начин. Така че едва ли щяха да направят анонимно обаждане до ФБР, защото чорапът можеше да се разплете до тях.

Какво можеха да ми направят?

И тогава осъзнах: в себе си аз вече бях престанал да работя за тях. Бях взел това решение онзи следобед в кабинета на Джок Годард в къщата му край езерото. Нямаше повече да го предавам. А Мийчъм и Уайът можеха да вървят да се шибат.

Нямаше нищо по-лесно от това в този момент да сложа компютъра на Алана в интерфейсната приставка, свързана към моя настолен компютър, и да осъществя мигновена връзка с него. Вярно, съществуваше рискът тя да стане — все пак спеше на непознато място, аз не лежах до нея — и да тръгне да ме търси из апартамента. В този случай можеше да ме види да източвам паметта на компютъра й в моя. А може би нямаше да забележи. Но беше съобразителна, мозъкът й сечеше бързо и най-вероятно щеше да се досети какво правя.

И тогава светкавичните ми реакции нямаше да ми помогнат, никакви увъртания нямаше да ме спасят — за нея всичко щеше да бъде пределно ясно. Щях да бъда заловен, на връзката ни щеше да бъде сложен край, а… а изведнъж това бе най-важното нещо на света за мен. Бях влюбен до уши в Алана след само… след няколко нищо не означаващи срещи и едно преспиване. Защото бях започнал да откривам истинската, напълно земна страна на своенравната й натура. И не исках да я загубя заради някаква дивотия, която Ник Уайът ме караше да правя.

Вече му бях предал най-разнообразна информация относно проект „Аврора“. Бях свършил работата си. Бях приключил всякакво вземане-даване с тези задници.