Джозеф Файндер - Параноя

— Ще се обадя в ресторанта да ни приготвят маса.

— Знаеш ли, мислех, че „Трайон“ избягва да наема външни хора — замислено каза тя, докато разглеждаше менюто. — Сигурно много са те искали, за да заобиколят правилата.

— Според мен просто са си мислели, че ме „крадат“. Аз обаче не бях нищо особено. — Бяхме минали от джин тоник на „Сансер“, любимото й френско вино, ако можеше да се вярва на списъка с поръчките й в магазина за алкохол. Изборът ми я изненада приятно — именно реакцията, която търсех.

— О, съмнявам се — усмихна се тя. — С какво се занимаваше в „Уайът“?

Дадох й наизустената за интервю версия на трудовата ми биография, но това не й беше достатъчно. Интересуваха я подробности по „Лусид“.

— Знаеш ли… ако не възразяваш, не бих желал да се разпространявам върху работата ми за „Уайът“ — извиних се, като се постарах да не изглеждам досадно педантичен.

Думите ми я притесниха.

— О, Боже… напълно те разбирам.

Появи се сервитьорката и попита:

— Готови ли сте да поръчате?

— Ти първи — каза Алана и отново заби поглед в менюто, докато аз поръчвах паеля. — И аз мислех за същото — погледна ме тя. Окей, значи не беше вегетарианка.

— Няма нищо, в крайна сметка имаме право да ядем едно и също нещо, нали?

— И за мен паеля, ако обичате — каза тя на сервитьорката. — Но ако има някакво месо в нея… например наденица, бихте ли им казали да не го слагат?

— Разбира се — увери я сервитьорката и си отбеляза.

— Обожавам паеля — каза Алана. — Вкъщи по правило не внасям нито риба, нито никаква морска храна. Така че в случая си доставям особено удоволствие.

— Да останем ли на „Сансер“?

— Разбира се.

Сервитьорката тъкмо се обръщаше, за да изпълни поръчките ни, когато изведнъж се сетих, че Алана е алергична към скаридите, и побързах да я спра:

— Момент… има ли скариди в паелята?

— Ъъ… да, има.

— Махнете ги — казах.

Алана ме изгледа изумено.

— Откъде знаеш, че… — започна тя, подозрително присвила очи.

Настъпи дълъг момент на напрегнато мълчание, по време на което се гърчех вътрешно в мъчителен опит да измисля нещо смислено. Не можех да повярвам, че съм се самопрецакал така детински. Преглътнах тежко; усещах, че кръвта се е оттекла от лицето ми. Накрая успях да кажа:

— Аз… алергичен съм.

— Хм. Колко странно. — Но подозрението й се разсейваше. И двамата сменихме скаридите с миди на тиган.

— Както и да е… стига сме говорили само за мен — казах аз. — Кажи ми нещо за „Аврора“.

— Ами… този проект се води секретен — извини се тя. Усмихнах й се разбиращо. — Не, не… не си го връщам — побърза да ме увери тя. — Наистина!

— Окей — казах скептично. — Но след като успя да събудиш любопитството ми, наистина ли искаш сега да започна да ровя, докато не науча сам всичко?

— Не е чак толкова интересно.

— Не вярвам. Разкажи поне в общи черти.

Бях прекалено настойчив. Тя вдигна поглед към тавана и въздъхна тежко.

— Добре, да видим… Чувал ли си за „Халоид Къмпани“?

— Не.

— Разбира се, че не си. Няма как да си чувал. „Халоид Къмпани“ е дребен производител на фотохартия, която в края на 40-те години купила правата върху една нова за онези времена технология. Особеното било, че същата тази технология била отхвърлена от всички тогавашни гиганти, включително Ай Би Ем. Въпросното изобретение се наричало „ксерография“. След десет-петнайсет години „Халоид Къмпани“ станала „Ксерокс Корпорейшън“ и от малък семеен бизнес се превърнала в гигантска корпорация. И всичко това, защото рискували с технология, от която не се заинтересувал никой друг.

— Окей.

— Случило се горе-долу същото, което станало с „Галвин Манифекчъринг Корпорейшън“ в Чикаго, които произвеждали авто радиоапарати, за да станат „Моторола“ и да стигнат до полупроводниците и клетъчните технологии. Или с малката нефтопроучвателна компания „Джиофизикъл Сървис“, която започнала да се рои в сфери, имащи отношение към транзисторите и интегралните схеми, и се превърнала в „Тексас Инструмънтс“. Мисля, че ме разбираш. Историята на технологията изобилства с примери на компании, преобразили се изцяло, благодарение на това че се вкопчили в правилната технология в точния момент и оставили благодарение на избора си конкуренцията да им диша праха. Това е, което Джок Годард се опитва да постигне с „Аврора“. Той смята, че „Аврора“ ще промени света, физиономията на американския бизнес по същия начин, по който навремето са го сторили транзисторите и фотокопирната технология.