Джозеф Файндер - Параноя

— Разрушителната технология?

— Именно.

— Само че „Уолстрийт Джърнал“ смята Джок за изкукуригал.

— Двамата с теб знаем, че истината няма нищо общо с това. Той просто е изпреварил останалите и се е скрил пред тях зад завоя. Погледни историята на компанията. Имало е поне три-четири критични момента, когато всички, всички без изключение, са смятали, че „Трайон“ е на ръба на банкрута, но компанията винаги изненадвала всички и се връщала в играта по-силна от всякога.

— Значи според теб е дошла поредната повратна точка, така ли?

— Когато настъпи моментът, той ще обяви за „Аврора“. Нека видим какво ще пише в „Уолстрийт Джърнал“ тогава. Честно казано, „Аврора“ прави тези дребни конфузии абсолютно несъществени.

— Удивително — прошепнах аз, вгледах се в чашата си и небрежно подхвърлих: — Та за каква технология, казваш, става дума?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Вероятно дори това, което вече казах, е прекалено много. — Наклони глава на една страна и ме попита закачливо: — Ти да не ме проверяваш?

Разбрах, че тази нощ ще преспим заедно, още в мига, в който тя каза, че иска да хапнем в ресторанта на Харбър Суитс. Бях имал връзки с жени, при които еротичният заряд идваше от простичкия въпрос: „Ще се навие ли, или няма да се навие?“. Този случай бе по-различен, разбира се, но усещането бе дори по-силно. Чувствахме го и двамата, усещахме невидимата линия, която и двамата знаехме, че ще прекосим — линията, разделяща приятелството от нещо дълбоко по-интимно, и въпросът бе кога и как ще я пресечем, кой ще направи първия ход и ще си заслужава ли пресичането. Качихме се в апартамента ми след вечеря — и двамата леко залитахме от твърде многото бяло вино и големия брой джин тоници. Бях сложил ръка през тесния й кръст. Мечтаех да погаля меката кожа на корема й, под гърдите й, на дупето й. Исках да видя най-интимните й части. Нямах търпение да доживея до момента, когато коравата черупка около Алана — невъзможно красивата и изтънчена жена — щеше да се пропука и тя щеше да потрепери и да се предаде, а кристалночистите й сини очи щяха да се разтопят в удоволствие.

Разходихме се на пияна глава из апартамента, любувахме се на морския пейзаж, а след това направих по едно мартини, от което определено нямахме никаква нужда.

— Не мога да повярвам, че утре сутринта трябва да ходя чак до Пало Алто — каза тя.

— Какво ще има в Пало Алто?

Но тя само поклати глава.

— Нищо интересно. — И тя ме беше прегърнала ниско през кръста, но в този момент отпусна ръката си и я остави да се плъзне надолу, стискайки ритмично. После попита на шега дали съм разопаковал леглото.

В следващата секунда впихме устни един в друг, пръстите ми нежно погалиха зърната й, а на свой ред тя успя да вмъкне парещата си ръка в слиповете ми. И двамата бяхме вече възбудени. Отпуснахме се на дивана — онзи, чиято опаковка вече бях свалил. Продължихме да се целуваме с притиснати един в друг слабини. Тя простена. Без да разбера как, страстно ми събу панталона. Самата тя носеше бяло копринено бюстие под черната си блуза. Гърдите й бяха едри, кръгли, перфектни.

Оргазмът й дойде неочаквано и без задръжки.

Съборих чашата си с мартини. Отидохме по дългия коридор в спалнята и го повторихме, този път по-бавно.

— Алана — казах, докато лежахме прегърнати.

— Ммм?…

— Алана — повторих и попитах: — Това не означаваше ли „красива“ на гръцки… или нещо подобно?

— На келтски, мисля. — Тя ме чешеше леко с нокти по гърдите. Аз галех едната й гърда.

— Алана… трябва да ти призная нещо.

— Женен си… — изпъшка тя.

— Не…

Това я накара да се обърне към мен. Погледът й беше сърдит.

— Имаш връзка.

— Не, не… нищо подобно. Трябва да ти призная, че… мразя Ани ДиФранко.

— Но… нали ми цитираше нейните песни — обърка се тя.

— Имах навремето една приятелка, която обичаше да я слуша, и сега това… събужда в мен лоши асоциации.

— Защо тогава имаш неин CD?

Явно беше видяла проклетия компактдиск до плейъра.

— Опитвах се да се насиля да ми хареса.

— Защо?

— Заради теб.

Тя помисли малко, сбърчила носле.

— Не е нужно да харесваш всичко, което харесвам аз. Аз например не харесвам поршетата.

— Наистина ли? — изненадах се.

— Те са като хуйове на колела.

— Вярно е.

— Някои мъже може да имат нужда от това, но ти определено не си от тях.

— Никой не се „нуждае“ от порше. Просто мисля, че е модерно да имаш такава кола.