Джозеф Файндер - Параноя

Качвахме се с асансьора към моя етаж. Тя беше отскочила до апартамента си след работа, за да се преоблече, и в резултат сега изглеждаше страхотно — черно горнище с прилепнала висока яка, черен клин, черни обувки. И си бе сложила онзи незабравим одеколон с аромат на пролетни цветя, който бе избрала и за последната ни среща. Черната й коса бе дълга и лъскава и контрастираше с ясните й сини очи.

— Ами… ти направо го разпердушини, което не пропуснах да докладвам веднага.

Тя се усмихна и ми показа идеално равните си зъби.

— Този асансьор е с площта на моя апартамент.

Знаех, че не е истина, но това не ми попречи да се засмея.

— Не знам за твоя, но наистина е по-просторен от последното ми жилище. — Когато й споменах, че съм се преместил и съм се нанесъл в Харбър Суитс, тя подхвърли, че е чувала за апартаментите тук. Стори ми се, че е заинтригувана, така че я поканих да се отбие и да види за какво става дума. Обещах й да вечеряме в ресторанта долу, където и аз още не бях ходил.

— Господи… каква гледка — въздъхна тя в секундата, в която влязохме. От уредбата тихо звучеше Аланис Морисет. — Това е фантастично. — Огледа се, видя все още несвалените полиетиленови платна върху един от диваните и два стола и ме попита с извити вежди: — Кога каза, че ще се нанесеш тук?

— Веднага щом намеря час-два свободно време. Нещо за пиене?

— Хм… Разбира се, с удоволствие.

— „Космополитен“? Освен това съм голям майстор на джин с тоник.

— Джин с тоник ми звучи прекрасно, благодаря. Значи си започнал работа за него съвсем наскоро, така ли?

Естествено беше ме открила в указателя на компанията. Отидох при зареденото съвсем наскоро барче, намиращо се в една ниша в кухнята, и извадих бутилка „Танкерей Малака“.

— Тази седмица. — Беше ме последвала в кухнята. Извадих шепа лаймчета от почти празния хладилник и започнах да ги режа на половинки.

— Но си в „Трайон“ от почти месец. — Тя наклони глава, сякаш удивена от внезапното ми издигане. — Хубава кухня. Готвиш ли?

— Цялата тази техника е просто едно голямо шоу — отговорих й. Започнах да пълня изстисквачката с половинките. — Всъщност… да, назначиха ме в началото в маркетинга на нови продукти, после Годард взе участие в един проект, по който работех и аз, и… знам ли… мисля, че му хареса моят подход към проблемите, идеите ми… наистина не зная кое точно.

— Това ако не е късмет — подметна тя, надигайки глас над бученето на изстисквачката.

Свих рамене.

— Дали е късмет тепърва предстои да се разбере. — Напълних две големи чаши стил „френско бистро“ с лед, налях джин, сипах добра доза тоник от бутилката в хладилника и допълних чашите със солидно количество сок. Подадох й едната.

— Значи Том Лундгрен те е интервюирал с идеята да попълниш групата на Нора Съмърс. Хей… това е страхотно. Не бях опитвала с лайм… направо е превъзходно!

— Благодаря… Да, дължа назначението си на Том Лундгрен — казах аз, като се престорих на изненадан, че тя знае.

— Ти знаеше ли, че те вземат, за да попълниш моята длъжност?

— Какво искаш да кажеш?

— Длъжността, която се освободи, след като отидох в „Аврора“.

— Така ли е?

— Невероятно — каза тя.

— „Невероятно“ не изразява нищо. А какво е „Аврора“?

— О… мислех, че знаеш. — Тя ме погледна над ръба на чашата си с подчертано безизразен поглед.

Невинно поклатих глава.

— Не.

— Реших, че и ти си потърсил името ми в указателя. Преназначиха ме в маркетинга на отдела за разрушителни технологии.

— Това ли се нарича „Аврора“?

— Не, „Аврора“ е конкретният проект, по който работя. — Тя се поколеба за секунда. — Не знам защо си мислех, че да работиш за Годард значи да знаеш всичко…

Тактически пропуск от моя страна. Желанието ми беше да я накарам да се почувства свободна да говори за всичко в работата си.

— Да, теоретично имам достъп до всичко. Но не съм сигурен дали си представяш правилно ситуацията, в която се намирам… както се казва, аз още не зная къде се намира копирната машина.

Тя кимна и попита:

— Харесваш ли Годард?

Можех ли да й кажа „не“?

— Той е впечатляваща личност.

— На партито ми се сторихте доста близки. Видях, че те повика да те запознае с най-близките си приятели, а и ти тръгна да изнасяш подаръците.

— Да, много сме близки — саркастично отвърнах аз. — Аз съм момчето му за всичко. Мускулът… Хареса ли ти партито?

— Беше малко странно да говоря с хора, които държат такава власт, но след две бири се отпуснах. Бях поканена за първи път. — „Защото си била назначена на работа в любимия му проект“, помислих си. Но не исках да бъда груб, така че потиснах изкушението да й го кажа.