Джозеф Файндер - Параноя

— Ама е готина, нали?

— Колко ти струва?

— Всъщност…

— Питам за месечния наем. — И той пое дълбока глътка кислород от наустника.

— Нищо.

— Нищо — повтори той, сякаш не разбираше.

— Нула. „Трайон“ плаща лизинговата вноска. Полага ми се към новата длъжност.

Той отново вдъхна:

— Полага ти се…

— Също като новия ми апартамент.

— Преместил си се?

— Мисля, че ти споменах. Сто и осемдесет квадратни метра в новата сграда на Харбър Суитс. Пак „Трайон“ плаща наема.

Вдишване.

— Гордееш ли се?

Бях изумен. Не го бях чувал да произнася тази дума. Бях почти сигурен, че я е изхвърлил от речника си.

— Да — признах и се изчервих.

— Гордееш се с това, че сега те притежават.

Естествено, как можах да си помисля, че ще се държи нормално.

— Никой не ме притежава, татко — отговорих рязко. — В подобна ситуация хората използват думата „издигане“. Потърси я — ще я намериш в синонимния речник заедно с изрази като „живот на върха“, „директорски офис“ и „хора с високи доходи“. — Не можех да повярвам, че тези думи излизат от моята уста.

Антоан тихо остави вестника, учтиво се извини и се престори, че има неотложна работа в кухнята.

Баща ми остро се изсмя и се обърна да ме изгледа.

— Я чакай, чакай, искам да съм сигурен, че съм го разбрал — каза той и за да събере сили, вдъхна нова струя кислород. — Ти не притежаваш нито апартамента, нито колата, така ли? Каза, че вървели със службата. „Полагало“ ти се. — Вдишване. — Ще ти кажа какво означава това: всичко, което са ти дали, могат да ти го отнемат и в крайна сметка ще го направят, помни ми думата. Караш кола на компанията, живееш в жилище на компанията, носиш униформа на компанията… но нищо не е твое. Целият ти скапан живот не е твой!

Прехапах устна. Нищо нямаше да спечеля, ако изпуснех нервите си. „Старецът умира — казах си за хиляден път. — На стероиди е. Просто един нещастен, вкиснат старец“. Но думите сами излязоха от устата ми:

— Знаеш ли, тате… някои бащи се гордеят с успеха на синовете си.

Той пое въздух. Малките му очи блестяха.

— Наричаш това „успех“ значи? Виж, Адам, ти все повече заприличваш на майка си.

— О, така ли било? — Повтарях си да съм сдържан и да обуздая гнева си, защото изпуснех ли си нервите, това ще е признание, че е спечелил.

— Точно така. Приличаш външно на нея. Имаш същия характер — всички я обичаха, можеше да се впише във всякаква среда и ако се бе омъжила за по-богат мъж, сигурно щеше да има по-добър живот. Недей да мислиш, че не ми го е повтаряла. На всички онези родителски срещи в „Бартоломю Браунинг“ тя с лекота се сприятеляваше с богатите мръсници, обличаше се предизвикателно и само дето не навираше гърдите си в носа им. Да не мислиш, че не съм го забелязвал?

— О, това е прекрасно, татко. Чудесно е. Колко лошо, че не приличам малко повече на теб, нали? — Той ме гледаше, без да проговаря. — Нали разбираш какво искам да кажа: огорчен, озлобен, сърдит на света. Как би искал повече да приличам на теб, нали? — Той мълчеше и пуфтеше, а лицето му ставаше все по-червено. — Когато в джоба ми не се завърташе долар и вечно купонясвах с приятели, ти ме считаше за пропаднал. Окей, сега съм успял по дефиницията на всеки, когото попиташ, но в сърцето ти има само презрение към мен. Но дали няма някаква причина, поради която ти никога няма да си горд с мен, каквото и да постигна, татко?

Той гневно ме изгледа и изпуфтя:

— Каква причина?

— Ами погледни се. Погледни живота си. — В мен сякаш имаше товарен влак беглец, който нямаше начин да спра и който все повече се отдалечаваше. — Винаги повтаряш, че светът е разделен на победители и губещи. Нека те попитам нещо, татко… Ти от кои си? Към кои се причисляваш?

Той пое дълбоко още кислород. Кървясалите му очи сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите. Измърмори нещо на себе си. Стори ми се, че различавам „проклето“, „шибано“ и „лайно“.

— Да, татко — казах и се обърнах. — Умирам да стана точно като теб. — Тръгнах към вратата извън себе си от яд. Давех се в собствения си гняв. Бях изрекъл думите и те не можеха да се върнат, от което се чувствах по-нещастен от всякога. Излязох от апартамента, преди да съм направил нещо още по-лошо. Последното, което видях, прощалния образ, запечатал се в главата ми, беше голямото му почервеняло лице, пуфтящо и продължаващо да мърмори под носа си, и погледът му, в който имаше изумление, ярост, болка и не знам още какво.

— Значи наистина работиш за Джок Годард, така ли? — попита Алана. — Господи… дано не съм казала нещо лошо за него пред теб… а?