Джозеф Файндер - Параноя

Срещу тях стоеше Колвин, директорът по оперативните въпроси — изглеждащите му като изшкурени чисто бели крака стърчаха от обикновени сиви бермуди. Очертаваше се истинско модно шоу. Годард погледна в моята посока, забеляза ме и ми направи знак да се приближа.

Тръгнах към него и в същия миг някой изникна от небитието и ме хвана за ръката. Нора Съмърс в розов пуловер с висока поло яка, спуснат върху свободни панталонки, изглеждаше безкрайно щастлива, че ме вижда.

— Адам! — възкликна тя. — Прекрасно е, че си тук! Нали е чудесно?

Кимнах и вежливо й се усмихнах.

— Тук ли е дъщеричката ти?

Въпросът ми, изглежда, я притесни.

— Меган, милата, изживява труден период. Не иска никъде да ходи с мен. — „Колко забавно — мина ми през ума, — и аз изживявам точно същия период“. — Предпочита да язди кон в компанията на баща си, вместо да прахоса един следобед с майка си и приятелите й от скучната й работа.

Кимнах и казах:

— Аха…

— Успя ли да видиш колекцията от коли на Джок? В онзи гараж е. — И тя посочи една подобна на обор сграда на стотина метра от нас. — Трябва да видиш колите му… страхотни са!

— Непременно ще го направя, благодаря — казах и направих крачка към групичката около Годард.

Но хватката на Нора около ръката ми се стегна.

— Адам, наистина от известно време искам да ти кажа, че съм безкрайно щастлива от издигането ти. И какъв великолепен познавач на характерите е Джок, за да те съзре и оцени, нали? И да ти се довери изцяло! Много съм щастлива за теб! — Благодарих й топло и решително измъкнах ръката си от нейната.

Стигнах при Годард и деликатно останах встрани, докато накрая той не ме забеляза и не ме повика. Представи ме на Стюарт Лури, шеф на отдел „Продукти за дребния бизнес“, който ме попита: „Как е, младежо?“ и топло стисна ръката ми. Беше много добре изглеждащ мъж към четиридесетте, преждевременно олисяващ и заради това обръснал черепа си, което страшно му отиваше.

— Адам е бъдещето на „Трайон“ — каза Годард.

— Ами, отлично, радвам се тогава да се запозная с бъдещето! — сърдечно каза Лури с едва доловима нотка на сарказъм. — Джок, само моля те недей да вадиш и от неговото ухо монета!

— Няма нужда — отговори без замисляне Джок. — Адам вече вади зайци от разни шапки, нали, Адам? — Годард отново ме прегърна свойски през рамо, което изглеждаше странно и сигурно му причиняваше известно неудобство, понеже бях много по-висок от него. — Ела с мен — прошепна той.

Тръгнахме към мрежестата врата на верандата.

— След малко ще се заловя с традиционната малка церемония — обясни ми той, докато изкачвахме стъпалата. Задържах му вратата да мине. — Раздавам дребни подаръци, наистина нищо особено — по-скоро на майтап, отколкото нещо истинско… — Усмихнах се; защо ми казваше всичко това?

Минахме през скрития зад мрежата чардак, покрай старите плетени мебели, влязохме в антрето и през него в основната част на къщата. Подът беше покрит със старо чамово дюшеме и дъските скърцаха под краката ни. Стените бяха боядисани в кремавобяло и всичко изглеждаше светло, чисто, жизнерадостно и уютно. И над всичко се носеше неунищожимата миризма на стара къща. Всичко изглеждаше използвано, истинско и удобно. „Домът на богат човек, без никакви преструвки“, помислих си. Тръгнахме по широк коридор, минаващ покрай дневна с голяма каменна камина, и завихме, за да се озовем в тесен хол с теракотен под. По всички стени имаше окачени ловни трофеи. От другата страна на хола имаше относително малка стая със стени, скрити под стелажи с книги; в центъра стоеше дълга маса за четене, върху която видях компютър, принтер и няколко огромни кашона. Това, изглежда, бе кабинетът на Годард.

— От едно време имам вода в рамото, но напоследък е съвсем зле — извини ми се той и ми показа големите кашони на масата, натъпкани с опаковани подаръци. — Ти си здрав млад мъж, би ли ми помогнал да ги изнесем до подиума до бара?

— Няма проблем — съгласих се, макар и малко разочарован, но не го показах по никакъв начин. Вдигнах един от необятните кашони, който не само бе тежък, но и неудобен за носене. На всичко отгоре не виждах нищо пред себе си.

— Чакай, аз ще те водя — каза Годард. Последвах го в коридора. Кашонът драскаше по стелажите от двете ми страни, така че трябваше непрекъснато да го въртя и промушвам напред. В един момент усетих, че опирам в нещо. Разнесе се силен удар на счупено стъкло.

— О, боже… — прошепнах.

Извих кашона, за да видя какво съм направил — сигурно бях съборил някой от трофеите по лавиците. Каквото и да бе, по теракотения под се бяха пръснали десетина златни парчета. Беше някакъв трофей, който бе изглеждал като изработен от чисто злато, но в действителност бе позлатена керамика, гипс или нещо подобно.