Джозеф Файндер - Параноя

Основните действия, изглежда, се развиваха от другата страна на къщата, където задната морава плавно се спускаше до дървения кей на брега на езерото. Тълпата тук беше по-голяма. Потърсих с поглед познати лица, но не видях. Възпълна жена към шейсетте в тъмночервен кафтан, много набръчкано лице и чисто бяла коса ме забеляза и се приближи до мен.

— Виждам, че се чудите къде да отидете. — Гласът й бе нисък и леко дрезгав, а лицето й обветрено и интересно като самата къща. Веднага се досетих, че това е съпругата на Годард. Изглеждаше също толкова непретенциозна, като на фотографията. Мордън беше прав: наистина приличаше на шар пей. — Аз съм Маргарет Годард. А вие трябва да сте Адам.

Подадох ръка, поласкан, че ме е познала, но се сетих, че сигурно е прочела името ми от табелката на ревера ми.

— Приятно ми е да е запозная с вас, госпожо Годард — казах вежливо.

Тя не ме поправи и не ми предложи да й казвам Маргарет.

— Джок много ми е говорил за вас — увери ме тя, задържа малко по-дълго ръката ми в своята и кимна, при което кафявите й очи леко се разшириха. Изглеждаше впечатлена, освен ако не си въобразявах. Приближи се малко по-близко до мен. — Съпругът ми е цинично ексцентрично старче, но не се впечатлява много лесно. Следователно вие трябва да сте много, много добър.

Скритият зад мрежа против комари чардак завиваше покрай къщата и стигаше до задната й част. Минах покрай няколко почернели от използване креолски скари, над които се извиваше дим от дървени въглища. Момичета в бели униформи въртяха цвъртящи бургери, пържоли и пилета. Наблизо бе устроен дълъг бар, покрит с бяла ленена покривка, зад който няколко момчета на възраст за колеж наливаха в пластмасови чаши коктейли, безалкохолни напитки и бири. На съседна маса друг гимназист услужливо отваряше миди и ги подреждаше върху легло от натрошен лед.

С приближаването си към верандата започвах да различавам хората и заедно с това да разпознавам някои лица, повечето от които на високопоставени служители на „Трайон“ в компанията на съпруги и деца. Нанси Шварц, старши вицепрезидент на отдел „Бизнес продукти“, дребничка, тъмнокоса, загрижено изглеждаща жена по тениска на „Трайон“, надписана със светлоотразяващи букви, останала й от последната спортна седмица на компанията, играеше крокет с Дик Дюрант, шефа на маркетинга — висок и строен, със скъп слънчев загар и оформена със сешоар черна коса. И двамата изглеждаха мрачно съсредоточени. Секретарката на Годард, Фло, беше в хавайско муму — много драматично и на цветя — и величествено се разхождаше сред гостите, сякаш тя бе домакинята.

В следващия миг забелязах Алана или по-скоро погледът ми първо бе привлечен от дългите й загорели крака, излизащи изпод къси бели панталонки. Тя също ме видя и погледът й светна. Изглеждаше силно изненадана. Махна ми крадешком с ръка, усмихна се и се извърна. Нямах представа как да тълкувам поведението й, ако то изобщо означаваше нещо. Може би искаше да запазим дискретност и да не даваме повод за сплетни.

Минах покрай предишния си бос, Том Лундгрен, който бе избрал да се облече в ужасно изглеждаща голф блуза на сиви и яркорозови райета. Държеше бутилка вода и машинално късаше етикета й на дълга извита спирала, заслушан със застинала усмивка в привлекателната си чернокожа събеседничка, която вероятно бе Одри Бетюн, вицепрезидент и ръководител на екипа, разработващ „Гуру“. Малко зад него стоеше облечена в подобен голф екип жена, която взех за негова съпруга — лицето й бе почти толкова червено и ожулено като неговото. Длъгнесто хлапе я стискаше за лакътя и умолително искаше нещо от нея с писклив мутиращ глас.

На петнайсетина метра от тях Годард се смееше, заобиколен от група хора, които ми изглеждаха смътно познати. Пиеше бира направо от бутилката. Носеше синя, закопчана отгоре до долу риза с навити до лакътя ръкави и внимателно намачкани панталони каки, пристегнати с платнен колан в морскосиньо. Краката му бяха в износени кафяви мокасини. Олицетворение на провинциален барон. При него изтича малко момиченце, той се наведе и като ловък фокусник извади от ухото му монета. Детето изненадано изпищя. Той му подаде монетата и то побягна, като пищеше възбудено.

Годард каза нещо, което не можех да чуя, и публиката около него се засмя клакьорски, сякаш той бе Джей Лено, Еди Мърфи и Родни Дейнджърфийлд, събрани в едно. От едната му страна стоеше Пол Камилети с грижливо изгладени избелели дънки и бяла риза, също с навити ръкави. Той, изглежда, бе получил информация какво е препоръчителното облекло, докато аз не бях и в резултат се бях домъкнал по къси панталони в цвят каки и трикотажна риза.