Джозеф Файндер - Параноя

— Разбира се, разбира се — промърмори Годард. — Ти не си такъв човек. Моля ти се. Аз съм познавач на хората. Винаги съм смятал това за една от най-силните си страни.

Когато най-сетне се прибрах в кабинета си, седнах зад бюрото отмалял.

Фактът, че Камилети бе докладвал на Годард за моето присъствие в „Оберж“ едновременно с Уайът, означаваше, че поне Камилети се отнася с подозрение към мотивите ми. Сигурно допускаше, че ако не друго, най-малко съм се оставил да бъда ухажван от стария ми бос. Но понеже си беше Камилети, най-вероятно съмненията му отиваха много по-далеч.

Това беше почти катастрофа. Питах се дали поне Годард допуска, че всичко е било и е останало невинно. „Познавач на хората“, така бе казал. Наивност ли бе това от негова страна? Не знаех какво да мисля. Но беше пределно ясно, че отсега нататък се налага да внимавам двойно.

Поех дълбоко дъх и притиснах пръсти до слепоочията си — те пулсираха. При всички положения трябваше да продължавам.

След няколко минути направих бързо търсене из сайта на „Трайон“ и открих името на човека, оглавяващ бюро „Интелектуална собственост“ към Правния отдел. Казваше се Боб Франкенхаймър, беше на петдесет и четири и работеше в „Трайон“ от осем години. Преди това бил юрисконсулт в „Оракъл“, а кариерата си бе започнал в „Уилсън, Сонсини“ — голяма юридическа кантора в Силициевата долина. От снимката му ставаше ясно, че има сериозен проблем с личното тегло, че е запазил тъмната си къдрава коса, че има двойна гуша и носи очила с дебели стъкла. Олицетворение на понятието „зубър“.

Обадих му се по стационарния телефон, защото държах да види на дисплея на своя телефон кой точно му се обажда и да схване, че му звъня от офиса на главния изпълнителен директор. Когато ми отговори, в слушалката се разнесе удивително мелодичен глас, сякаш слушах думите на водещ среднощна програма за лека музика.

— Господин Франкенхаймър, обажда се Адам Касиди от офиса на главния директор.

— С какво мога да ви помогна? — поинтересува се гласът, в който се долавяше нотка на готовност за всякакво сътрудничество.

— Бихме искали да направим преглед на заявките за издаване на патенти във връзка с отдел триста двайсет и две.

Определено поемах риск, защото той можеше да го спомене пред Годард. А тази проява на любопитство от моя страна вече щеше да е невъзможно да оправдая.

Дълга пауза.

— Проект „Аврора“?

— Да — потвърдих небрежно. — Зная, че при нас би трябвало да има всички копия, но не мога да ги намеря и Джок е много раздразнен. — Понижих доверително глас: — Нов съм тук… скоро започнах… и не искам да се проваля толкова левашки.

Нова пауза. Когато прозвуча отново, гласът на Франкенхаймър беше поохладнял, нотката на готовност за сътрудничество бе изчезнала, сякаш бях натиснал погрешен бутон.

— Защо се обаждате на мен?

Не знаех как да разбирам въпроса му, но ставаше ясно, че съм объркал нещо.

— Защото сметнах, че вие сте човекът, който може да ме спаси — обясних и се засмях мъченически.

— И допускате, че пазя копията при мен? — с напрегнат глас се осведоми той.

— Добре, може да бъркам, но къде тогава мога да ги открия?

— Господин Касиди, аз ръководя екип от шестима адвокати експерти по проблемите на интелектуалната собственост, които могат да се справят с всяка възложена им задача. Но регистрацията на патентите по „Аврора“? Не, няма такова нещо. Те се движат от външен консултант. Защо ли? Обяснено ми бе, че става дума за изключителни мерки за сигурност. — Гласът му набираше сила и възмущение. — „Корпоративна сигурност“, моля ви се! Следва да разбираме, че външната консултантска фирма се отнася към конфиденциалността по-сериозно от хората, наети от „Трайон“. Така че мога ли сега аз да ви запитам: как трябва да разбираме това? — От мекотата в гласа му нямаше и следа.

— Съгласен съм, не е правилно — опитах се да го успокоя. — Добре, кой тогава движи този въпрос?

Франкенхаймър шумно изпусна въздуха от гърдите си. Представях си един огорчен и гневен мъж, първи кандидат за инфаркт.

— Бих искал да знам. Но очевидно на нас не може да ни се довери дори тази информация. Какво пишеше на пропуските ни: „Отворена комуникация“? Ха-ха-ха — изсмя се той театрално, — харесва ми. Мисля да поръчам тениски за момчетата, когато наближи спортната седмица.

Когато прекъснах и минах покрай кабинета на Камилети на път за тоалетната, едва не подскочих.

Там, седнал на стола пред бюрото му, навъсен, бе не кой да е, а… старият ми приятел.