Джозеф Файндер - Параноя

Над тези пет цифри, вече задраскано, бе изписано с молив: „JUN2858“. Погледнах двата символни низа, веднага схванах, че са дати и че е всъщност една и съща дата: „28 юни 1958“. Изглежда, беше важна за Годард дата. Не знаех защо. Може би датата на годежа му. И двата варианта представляваха пароли.

Взех лист и молив и бързо записах информацията.

Но защо да не копирам цялата книжка? В нея можеше да има още ценни неща. Затворих вратата на кабинета зад гърба си и се отправих към копирната машина зад бюрото на Фло.

— Да не се опитваш да ми вземеш работата, Адам? — разнесе се гласът на Фло.

Едва не подскочих. Извърнах се рязко. Фло носеше пазарна чанта от магазин „Сакс“ на Пето авеню. И определено ме гледаше с гняв.

— Добро утро, Фло — безгрижно я поздравих. — Не, няма такава опасност. Джок ме изпрати да му взема нещо.

— Това е добре. Защото аз съм в тази компания отдавна и не бих искала да ти напомням кой е по-старши. — Погледът й омекна и на лицето й се появи прелестна усмивка.

Когато съвещанието свърши, Годард тръгна редом с мен и сложи ръка върху раменете ми.

— Хареса ми как постъпи — тихо каза той.

— Какво искаш да кажеш?

Вървяхме по коридора към офиса му.

— Говоря за въздържаността ти по отношение на Нора Съмърс. Зная какво мислиш за нея. И зная какви чувства изпитва тя към теб. Щеше да е възможно най-лесното нещо на света, ако бе опитал да се отървеш от нея. И мога да те уверя, че нямаше да я защитавам с всички сили.

Беше ми малко неудобно от демонстративната му проява на добри чувства към мен, но се усмихнах.

— Реших, че трябва да постъпя както направих.

— „Но който има власт да нарани, а не използва тази страшна власт — каза Годард, — тогова чака вечна благодат“. Шекспир 60 60 „Сонети“, Шекспир, превод Вл. Свинтила. — Б.пр. . Или на съвременен език: когато имаш властта да прецакаш хората и не го правиш… е, тогава е моментът да покажеш кой всъщност си.

— Предполагам.

— И кой е онзи стар служител, чиято работа спаси?

— Колега в маркетинга.

— Твой приятел?

— Не. Дори мисля, че не ме харесва много. Просто го смятам за лоялен служител.

— Прекрасно. — Годард силно стисна рамото ми. Поведе ме към офиса си и когато влязохме, спря пред бюрото на Фло: — Скъпа — каза той, — искам да видя роклята за първото причастие. — Фло разцъфна, отвори чантата от „Сакс“, извади от нея малка бяла копринена рокличка, разгъна я и ни я демонстрира. — Чудесна е — каза той. — Нямам думи.

Влязохме в кабинета му и затворихме вратата.

— Още не съм казал нищо на Пол — започна без предисловие Годард — и дори не съм решил дали изобщо да отварям дума пред него. Надявам се и ти да не си споменавал пред никого. Говоря за онази история с „Уолстрийт Джърнал“.

— Да.

— Добре, искам да остане така. Виж… двамата с Пол имаме някои различия в мненията и може би случилото се е неговият начин да ми запали огън под задника. А може и да ги мисли, че така помага на компанията. Просто не зная. — Дълга въздишка. — Дори да реша да му поискам обяснение… хм… не бих желал за това да се разчува. Не искам вражди, усложнения и неприятности. Имаме да решаваме много, много по-важни неща.

— Окей.

Той ме погледна косо.

— Не съм ходил в „Оберж“, но са ми казвали, че е страхотно място. Твоето мнение?

Сякаш някой ме ритна в корема. Лицето ми пламна. Значи наистина е бил Камилети, дяволите да го вземат. Какъв късмет!

— Ами… просто се отбих да пия чаша вино.

— Никога няма да се сетиш кой друг е вечерял там по същото време — с безизразно лице ме информира Годард. — Николас Уайът.

Несъмнено Камилети беше поразпитал насам-натам. Щеше да е самоубийство да отрека, че съм го виждал.

— А-а… — казах и се помъчих да изглеждам, като че ли ми е писнало да говоря за това. — Откакто започнах работа в „Трайон“, Уайът не спира да ме преследва…

— Така ли? — прекъсна ме Годард. — Значи не е било възможно да отклониш поканата му да вечеряте, ммм…?

— Не, изобщо не е така. — Преглътнах тежко.

— Е, смяната на работата не означава, че трябва да зарязваме старите си приятели — подметна той.

Намръщих се и завъртях глава. Лицето ми сигурно пламтеше.

— Не става дума за никакво приятелство, по-скоро…

— Знам как се получава — отново ме прекъсна Годард. — Чувстваш се виновен, така че когато другият те покани, за да не бъдеш грубиян докрай, приемаш, а после той започва да ти обещава разни неща и…

— Можете да сте напълно сигурен, че нямам никакво намерение да…