Джозеф Файндер - Параноя

— Не била сработила? Откровено се съмнявам. Искам да предадеш устройството лично на Арни Мийчъм до края на утрешния ден, за да го изследват техниците му. И повярвай ми, неговите момчета веднага ще познаят, ако си се опитвал да промениш съдържанието на паметта му. Или ще разберат, че изобщо не е било слагано на оня компютър. И ако си ме излъгал, нищожество жалко, свършен си!

— Адам — обади се Джудит, — критично важно е да бъдем напълно откровени и честни един към друг. Не крий информация. Това може да навреди на всички ни. Ти не си онзи, който вижда голямата картина.

Поклатих глава.

— Нямам го. Наложи се да се отърва от него.

— От кое да се отървеш? — не схвана Уайът или не можеше да повярва.

— Бях… попаднах в трудна ситуация, момчетата от сигурността обикаляха по офисите и прецених, че ще е най-добре да изнеса устройството и да го хвърля в един от контейнерите за боклук през няколко преки. Не исках да провалям цялата операция заради някакво неизправно устройство.

Той ме изгледа със смразяващия си поглед няколко безкрайно дълги секунди.

— Никога не крий нищо от нас, ясно ли е? Никога! Сега искам да слушаш внимателно… От отличен източник знаем, че хората на Годард подготвят голяма пресконференция в „Трайон“ след две седмици. Голяма пресконференция означава големи новини. Имейл трафикът, който ми предаде, подсказва, че предстои да обявят създаването на оптичния чип.

— Няма да обявят нищо, докато не са регистрирали всички заявки за патенти, нали така? — възразих аз. Това беше резултат от малкото проучване в интернет, което бях направил по късните нощи. — Сигурен съм, че имате хора, които следят заявките на „Трайон Системс“ до Американското бюро за патенти.

— Ти да не си посещавал правни курсове в свободното си време? — с тънка усмивка ме попита Уайът. — Заднико нещастен, не ти ли е известно, че заявката до патентното бюро се прави в последната възможна секунда, за да се избегне до последния възможен момент евентуалната злоупотреба с информацията, която трябва да се разкрие? Така че те ще регистрират минути преди да обявят. Дотогава интелектуалната собственост представлява търговска тайна. Което означава, че докато не бъде подадена заявката за издаване на патент — значи по някое време през следващите две седмици, — ловният сезон на техническите спецификации е открит. И часовникът тиктака. Не искам да спиш, не искам да затваряш очи дори за минута, докато не научиш и най-дребната подробност за шибания им оптичен чип, ясно ли е? — Кимнах мълчаливо. — Сега, ако ни извиниш, смятаме да поръчаме вечеря — безцеремонно ме отпрати той. Станах от масата и тръгнах към тоалетната, преди да отпътувам. Точно в този момент край мен мина някакъв мъж и ме погледна в лицето.

Изпаднах в паника.

Извърнах се и излязох през сепарето на паркинга.

Не бях сто процента сигурен, но според мен, ако този човек не бе Пол Камилети, значи беше негов двойник.

В кабинета ми имаше хора. Когато отидох на работа на следващата сутрин, ги видях още отдалече — двама мъже, единият по-млад, другият по-възрастен — и застинах. Беше седем и половина сутринта и по някаква причина Джослин не си бе на работното място. В миг в мозъка ми прелетяха куп възможности, всяка по-неприятна от следващата: момчетата от сигурността бяха намерили нещо в кабинета ми. Или са ме уволнили и сега те разчистваха бюрото ми. Или предстоеше да ме арестуват.

Приближих се и се опитах да прикрия тревогата си. Обърнах се към тях дружески, сякаш ми бяха стари приятели, които най-сетне са се отбили да се видим:

— Какво става, момчета?

По-възрастният записваше нещо в бележника си, а по-младият се бе навел над компютъра ми. Отговори ми по-възрастният, сивокос, с мустак на морж и очила без рамки:

— Отдел за сигурност, сър. Вашата секретарка, госпожица Чан, ни пусна.

— Какво има?

— Извършваме оглед на всички офиси от седми етаж, сър. Не зная дали сте получили съобщението за нарушение на достъпа в отдел „Личен състав“?

Това ли бе истината? Изпитах облекчение, но само за няколко секунди. Ами ако бяха открили нещо в бюрото ми? Дали не бях забравил небрежно част от шпионската си екипировка в бюрото или някоя от кантонерките? Едва ли, бях си създал навика да не оставям на работа нищо компрометиращо. Но ако бях пропуснал? При трескавата дейност, която разгръщах напоследък, като нищо бих могъл да направя пропуск.

— Чудесно — казах. — Радвам се, че сте тук. Надявам се, не сте открили нищо обезпокоително?