Джозеф Файндер - Параноя

Кимнах.

— Разбрано. Съжалявам.

Той вдигна ръце.

— Все едно не се е случило. Забрави за това. И ще ти кажа още нещо: в крайна сметка нито една компания не е фалирала, защото някой от директорите й е изтърсил нещо пред медиите. Не знам каква е причината, но е факт. Ще видя какво ще правя с това, което ми каза. По моя си начин… — И събра длани, за да покаже, че този разговор е приключил. — Точно в момента не искам никакви разправии. Заловили сме се с нещо, което е много по-важно. Ще имам нужда от твоето мнение по въпрос от изключителна деликатност. — Той пак си сложи очилата и извади ожулената си кожена адресна книжка. Погледна ме строго над очилата. — Да не се изпуснеш пред някого, че основателят и главен изпълнителен директор на „Трайон Системс“ не може да запомни собствените си пароли. И в никакъв случай няма да споделяш с никого за джобното „устройство“, в което ги съхранявам. — Взря се в книжката и въведе нещо на клавиатурата. — След секунди принтерът леко зажужа и изплю няколко страници. Годард ги взе и ми ги подаде. — Намираме се на финалната фаза на изкупуването на голяма фирма — обясни ми той. — Със сигурност става дума за най-скъпата придобивка в историята на „Трайон“. Най-вероятно ще бъде и най-добрата ни инвестиция. Засега не мога да ти дам всички подробности, но ако предположим, че Пол ще завърши успешно преговорите, ще можем да съобщим официално за сделката до края на следващата седмица. — Кимнах. — Държа всичко да мине възможно най-гладко. Давам ти най-общата спецификация на компанията: брой на служителите, изисквания за заемана площ и така нататък. Тя ще бъде интегрирана към „Трайон“ незабавно и ще бъде разположена тук, в тази сграда. Това означава, че нещо ще трябва да се изнесе. Предполагам, че някой от съществуващите отдели ще трябва да бъде преместен или в кампуса в Ярбъроу, или в Изследователския триъгълник. Искам да прецениш кой отдел може да бъде изнесен с минимум главоболия, за да се освободи място за новата ни… придобивка. Окей? Прегледай внимателно тези страници и когато приключиш, ги пусни в машината за унищожаване на документи. И ми кажи заключението си в мига, в който си готов.

— Окей.

— Адам, знам, че те товаря много, но няма как. Искам да чувам от теб истината. Разчитам на опита ти във вземане на стратегически решения. — Той се пресегна и окуражително ме стисна за рамото. — И на честността ти.

Джослин, слава богу, зачестяваше с почивките за кафе и отскачанията до стаята за отдих, за да побъбри с другите „момичета“. При поредното й изоставяне на поста взех документите за „Делфос“, дадени ми от Годард — знаех, че става дума точно за тях, макар името да не фигурираше никъде на листата — и набързо ги копирах на ксерокса зад бюрото й. После прибрах копията в плътен плик.

Изпратих имейл до „Артър“ — съобщих му, че се налага да върна закупените онлайн „дрехи“, което означаваше, че имам нови неща за предаване.

Съзнавах, че изпращането на електронна поща е поемане на риск. Даже при използване на Hushmail, която я зашифроваше. Но нямах време. Не исках да чакам, докато се прибера у дома, и после да излизам пак.

Отговорът на Мийчъм дойде почти веднага. Той ме инструктираше да не пращам дрехите по пощенския им адрес, а да ги занеса на място. Това означаваше, че не иска да сканирам документите и да му ги пращам по факса, а държи да види оригиналите, макар да не бе ясно защо. Дали искаше да се увери, че са оригинали? Означаваше ли това, че не ми вярват?

Освен това държеше това да стане веднага и по някаква своя причина не желаеше да се виждаме лично. Защо? Нима се безпокоеше, че може да ме следят? Каквито и да бяха съображенията му, той искаше да му оставя документите в един от тайниците, за които се бяхме договорили преди седмици.

Малко след шест излязох от работа и отидох с колата до закусвалня на „Макдоналдс“ на около три километра от компанията. Мъжката тоалетна бе малка — само зя по един човек — и можеше да се заключва. Заключих я, отворих кутията с хартия за бърсане на ръце, сложих навития на руло плик вътре и я затворих. Никой нямаше да погледне вътре, докато хартията не свършеше… никой, освен Мийчъм.

На излизане си взех „Квартет Паундър“ — не че ми се ядеше, но за прикритие, както ме бяха учили. На около километър и половина по пътя имаше магазин „Севън-илевън“ с ниска бетонна стена около паркинга отпред. Паркирах, влязох, купих диетична пепси и изпих, колкото можах. Малкото останало излях в канализацията на паркинга. Извадих от жабката оловна тежест за въдица, сложих я в празната кутия и оставих кутията на стената.