Джозеф Файндер - Параноя

— Опточипът — продължи Уайът — работи с оптични сигнали — светлина — вместо с електронни и постига това на базата на материал, известен като индиев фосфид.

Спомних си, че бях срещнал нещо за индиевия фосфид из досиетата на Камилети.

— От него правят лазери.

— „Трайон“ ще монополизират пазара на това съединение. Това разбрахме от изнесеното от теб. Индиевият фосфид им е нужен, за да произведат полупроводниковата подложка за чипа — той може да обработва сигналите много по-бързо от галиевия арсенид.

— Загубих нишката — признах си. — Какво му е толкова специалното?

— В опточипа има модулатор, способен да превключва сигналите със скорост стотици гигахерци в секунда. — Примигвах. Все едно ми говореше на урду. Но Джудит го зяпаше захласната. Питах се дали разбира смисъла на думите му. — Това е еквивалентът на шибания Свети Граал. Нека ти го илюстрирам с прости думи: един-единствен микроскопичен опточип с размер една стотна от диаметъра на човешки косъм ще може да обработва целия трафик на дадена корпорация — телефони, компютри, сателитни връзки и телевизия едновременно. Или може би така ще ти стане по-ясно: с оптичния чип можеш да изтеглиш от интернет любимия ти двучасов филм за една двайсета от секундата, разбираш ли сега? Това е квантов скок в промишлеността, в компютрите, джобните устройства, спътниковите комуникации, кабелната цифрова телевизия и какво ли още не. Опточипът ще даде възможност на тези играчки — той показа джобния си компютър „Лусид“, произведен от „Уайът“ — да получават телевизионни сигнали с идеално качество. Предимството му пред произведените по класическата технология чипове е трудно описуемо с думи: несравнимо по-високо бързодействие, много по-ниско захранване, подобрено отношение сигнал/шум, ниски нива на разсейваната мощност… Това е удивително постижение. И е единственото, за което си струва да се бориш.

— Чудесно — казах спокойно. Започвах да осъзнавам важността на ставащото и едновременно с това започвах да се чувствам проклет предател по отношение на Джок Годард. Току-що бях предал на ненавистния ми Ник Уайът тайната на възможно най-скъпоценната, най-променяща представите технология от изобретяването на цветната телевизия насам, ако не и нещо повече. — Радвам се, че успях да помогна с нещо.

— Искам всички подробности — заяви Уайът. — Искам прототипа. Искам заявките им за получаване на патент, лабораторните им бележки, искам всичко, с което разполагат.

— Не зная дали мога да получа достъп до още нещо — казах неуверено. — Искам да кажа, че ако не проникна с взлом на пети етаж…

— О, искам и това, разбира се. И това. Вкарах те, където трябва. Работиш директно за Годард, станал си един от основните му помощници, трябва да си издействаш достъп до всичко, което представлява интерес.

— Не е толкова просто, знаеш го.

— Адам, намираш се в уникално положение — намеси се Джудит. — Можеш да получиш достъп до много ключови продукти.

Уайът я прекъсна:

— Просто искам да не държиш в тайна нито едно нещо, до което си се добрал.

— Нищо не държа в тайна…

— Значи съкращенията изненадаха и теб, така ли?

— Казах ти, че нещо се готви и че предстои някакво обръщение към личния състав. Към онзи момент наистина не знаех нищо повече.

— „Към онзи момент“ — саркастично повтори той — си знаел за съкращенията преди Си Ен Ен. Но защо не чух за тях от теб? Трябваше ли да гледам Си Ен Би Си, за да науча за съкращенията в „Трайон“, след като имам собствен шпионин в кабинета на шибания им главен изпълнителен директор?

— Не знаех…

— Инсталирал си записвачка в кабинета на главния им счетоводител. Какво стана с нея? — Загорялото му лице беше потъмняло, очите му бяха налети с кръв. Чувствах върху лицето си пръски от слюнката му.

— Трябваше да я махна.

— Да я махнеш? — Изгледа ме, сякаш не вярваше на ушите си. — И защо?

— Отдел „Сигурност“ откри другата записвачка, която сложих на един компютър в „Личен състав“, и това им даде повод да започнат систематичен оглед навсякъде, така че не можех да рискувам. Откриването й щеше да застраши всичко.

— Колко престоя записвачката в кабинета на счетоводителя, преди да я свалиш?

— По-малко от едно денонощие.

— Едно денонощие е достатъчно да препълни паметта й.

— Не… изглежда, не беше сработила както трябва — излъгах аз. — Не зная какво е станало.

Честно казано, дори в този момент не разбирах защо крия от него. Предполагам, заради това, че устройството уличаваше Камилети като доносника пред „Уолстрийт Джърнал“, а аз не исках Уайът да знае всичко за личните проблеми на Годард. Не бях сигурен, не бях обмислил мотивите си.