Джозеф Файндер - Параноя

Не можех да извадя от главата си образа на сгърбения в ъгъла на кабинета си Джок Годард и как раменете му се тресяха. Моментът на разкриването на истинската му същност. Доверието, което ми бе оказал. Нима щях да пожертвам това доверие заради шибания Ник Уайът?

Не, това бе изключено. Край, баста!

Така че прибрах компютъра на Алана в чантичката й, налях си чаша студена вода от крана във вратата на хладилника, изгълтах я с усилие и се върнах в топлото легло до Алана. Тя промърмори нещо в просъница, а аз се сгуших плътно до нея и за пръв път от седмици ми стана уютно и се почувствах добре.

Годард се носеше по коридора към директорската заседателна зала, а аз полагах неимоверни усилия да го следвам, без да подтичвам. Господи, старият пич можеше да се движи бързо като костенурка на амфетамини.

— Това скапано заседание ще си е чист цирк — промърмори той. — Извиках екипа на „Гуру“ за преглед на състоянието веднага след като научих, че се очаква да изпуснем коледния пазар. Те естествено знаят, че съм бесен, и сега ще ми въртят пируети като руски балерини. Подготви се да видиш сега една моя страна, която не е много привлекателна.

Не му отговорих, но и какво можех да кажа? Бях виждал някои негови изблици на гняв, но те не можеха да се сравняват с онова, което бях виждал у единствения друг директор на компания, когото познавах. До Ник Уайът Годард беше като добър дядко. Всъщност все още бях разтърсен и дълбоко трогнат от това, че бях станал съпричастен на случилото се в къщата му при езерото — наистина никога не бях виждал човешко същество да се разголва до такава степен. До онзи момент с част от себе си недоумявах защо Годард ме е избрал, с какво го привличам. И тогава бях прозрял причината, бях се досетил за обяснението и то бе разтърсило света ми. Вече не исках да му се харесам или да го впечатля, държах само да заслужа одобрението му.

Защо, агонизирах аз, защо трябваше Годард да развали всичко с това, че е толкова свестен човек? Беше ми достатъчно неприятно да работя за Ник Уайът и без това ненужно усложнение. Защото сега работех срещу баща, какъвто никога не бях имал, и това ме скапваше психически.

— Ръководител им е една изключително умна млада жена. Одри Бетюн, голяма находка — продължаваше да мърмори Годард сякаш на себе си. — Но тази катастрофа може да провали кариерата й. Защото просто не мога да толерирам провали на такова ниво. — Приближавахме към залата и той забави ход. — Така… дойдат ли ти някакви идеи, не се колебай да ги споделиш с нас. Но искам да те предупредя — това е силна група, отстояваща колективно мнение, и не очаквай да превиват гръб пред теб само защото ме придружаваш.

Екипът на „Гуру“ се бе събрал край голямата заседателна маса и напрежението бе осезаемо. Когато влязохме, всички се обърнаха към нас. Някои се усмихнаха и казаха: „Здрасти, Джок“ или „Здравейте, господин Годард“. Но изглеждаха като подплашени зайчета. Спомних си друга маса, край която бях седял не чак толкова отдавна. Долових, че ме гледат с недоумение, няколко души си прошепнаха нещо явно по повод моето присъствие. Годард седна. До него седеше чернокожа жена, гонеща четиридесетте — същата, която бях видял да разговаря с Том Лундгрен и жена му на партито. Той потупа масата от другата си страна, за да ми покаже, че очаква да седна там. От десет минути клетъчният ми телефон вибрираше в джоба ми, така че крадешком го извадих и погледнах дисплея, за да видя кой ме търси. Бях пропуснал няколко позвънявания от един и същи номер, който не ми твореше нищо. Изключих телефона.

— Добър ден — поздрави ги Годард. — Това е моят помощник Адам Касиди. — Вежливи усмивки… и изведнъж видях, че едно от лицата е на старата ми приятелка Нора Съмърс. Нима и тя беше в „Гуру“? Беше в черен делови костюм на деликатно райе и се беше гримирала, както тя си знаеше за подобни случаи. Тя прехвана погледа ми и ми се усмихна лъчезарно, сякаш бях най-милото й другарче от детските години. Усмихнах се в отговор вежливо, наслаждавайки се на момента.

Одри Бетюн, ръководителката на проекта, беше във великолепен тъмносин костюм с ослепително бяла блуза и малки златни обеци на винт. Имаше тъмна кожа и носеше косата си прибрана в кок и напръскана с лак. Бях прочел набързо малкото, което успях да изровя за нея, и знаех, че произхожда от заможно семейство. Баща й беше доктор, както и дядо й впрочем, и тя бе прекарвала всяко лято във фамилното имение в Оук Блъфс на Мартас Винярд. И тя ми се усмихна и ми показа широкия процеп между предните си зъби. После се пресегна зад гърба на Джок, за да стиснем ръце. Дланта й беше суха и хладна. Бях впечатлен — това бе ръката на човек, чиято кариера висеше на косъм.