Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Трябваше да се грижа за нея — отговори кратко. Кожата на ръката ми настръхна. — Студено ли ти е, милинка? Зърната ти са се свили.

Държеше чаша със синкаво мляко и мълчаливо ми го подаде. „Ако го изпия, или ще ми стане лошо и ще се уверя, че не съм луда, или нищо няма да ми стане и ще знам, че съм омразно създание“ — помислих си. Изпих млякото. Майка ми си затананика и облиза долната си устна почти сладострастно.

— Като малка никога не си била толкова послушна — отбеляза. — Винаги беше толкова своенравна. Може би духът ти малко се е пречупил. В добра насока. В полезна насока.

Излезе, а аз останах във ваната да чакам нещо да се случи. Да ме свие стомах, да ми прилошее, да вдигна температура. Седях неподвижно, както седя понякога в самолет, когато се страхувам, че едно рязко движение от моя страна може да причини катастрофа. Нищо не се случи. Когато станах и отворих вратата, Ама беше на леглото ми с небрежно скръстени върху гърдите си ръце.

— Отвратителна си, Камий. Да се чукаш с онзи убиец. Тя беше права, че си ужасна.

— Не слушай майка ни, Ама. Не можеш да й имаш доверие. Аз не… — Какво? Не вземам нищо от нея? Кажи го, ако го мислиш, Камий . — Не се настройвай срещу мен, Ама. В това семейство винаги прекалено бързаме да се нараняваме.

— Разкажи ми за кура му, Камий. Голям ли беше? — Говореше със същия престорен глас, както преди, но очевидно не беше спокойна: мърдаше под чаршафите, очите й блестяха малко гневно и лицето й беше зачервено.

— Ама, не искам да говоря за това с теб.

— Преди няколко вечери не беше толкова сериозна зряла жена, сестричке. Не сме ли вече приятелки?

— Ама, имам нужда да си легна.

— Тежка нощ, а? О, само почакай. Най-лошото тепърва предстои.

Целуна ме по бузата и се измъкна от леглото. Изтича по коридора, като тропаше с широките си пластмасови сандали.

Трийсет минути по-късно започна повръщането; разкъсващи, потни спазми, в които си представях как стомахът ми се свива и пръсва като при инфаркт. Седях на пода до тоалетната чиния между пристъпите, облегната на стената и облечена единствено с една широка фланелка. Отвън чувах крясъците на сините сойки. Вътре — крясъците на майка ми, която се караше на Гайла. Мина цял час, а аз още повръщах — зеленикава, смрадлива жлъчка, която изтичаше от мен като сироп, бавно и лигаво.

Облякох някакви дрехи и вяло измих зъбите си — прекаленото бъркане с четката в устата ми пак възбуждаше рефлекса ми за повръщане.

Алън седеше на предната веранда и четеше голяма книга с кожена подвързия, озаглавена просто „Коне“. На облегалката на люлеещия се стол бе поставена купичка от грубо оранжево стъкло с парче зелен пудинг по средата. Алън носеше син костюм от крепон и панамена шапка на главата. Сцената беше като на спокойно езеро.

— Майка ти знае ли, че излизаш?

— Скоро се връщам.

— В последно време се държиш много по-добре с майка си, Камий. Благодаря ти за това. Състоянието й доста се подобри. Дори отношенията й с… Ама са много по-гладки. — Той винаги правеше тази пауза преди името на собствената си дъщеря, като че ли казваше леко неприлична дума.

— Добре, Алън, добре.

— Надявам се, че и ти се чувстваш по-добре, Камий. Важно е човек да се харесва. Добрата настройка е също толкова заразителна, колкото лошата.

— Приятно прекарване с конете.

— С тях винаги е приятно.

Пътуването ми до Уудбъри бе прекъснато от периодични резки спирания, за да повръщам още жлъчка, примесена с малко кръв. Три спирания, при едно от които оповръщах вратата, защото не можах да я отворя достатъчно бързо. Използвах остатъка от водката с ягодов сироп от една забравена в колата чаша, за да я измия.

Болница „Сейнт Джоузеф“ в Уудбъри беше грамаден куб от златисти тухли, кръстосан от редове прозорци с кехлибарен цвят. Мериан я наричаше „вафлата“. През повечето време беше спокойно място: живеещите по на запад ходеха да се лекуват в Поплар Блъф; тези от север — в Кейп Жирардо. Само жителите на „петата“ на Мисури ходеха в Уудбъри.

На гишето за информация седеше дебелана с нелепо кръгли гърди и изражение, казващо: „Не ме безпокой“. Застанах пред нея и зачаках. Преструваше се, че много внимателно чете нещо. Приближих се още. Тя продължи да чете, като проследяваше с показалец редовете в списанието си.

— Извинете — казах с изразяващия едновременно раздразнение и снизхождение тон, който дори аз мразех.

Тя имаше мустаци и пожълтелите нокти на заклет пушач; кафявите кучешки зъби, показващи се под горната й устна, също го потвърждаваха. „Лицето, което показваш на хората, им показва как да се държат с теб“ — казваше майка ми всеки път, когато се съпротивлявах на опитите й да ме кипри. Тази жена тук не можеше да получи добро отношение.