Гиллиан Флинн - Отворени рани

Кейти Лейси Брукър не изглеждаше да се интересува от причината за посещението ми в дома й в петък сутрин. Поговорихме за мемоарите на някаква знаменитост, които чела наскоро, и дали детските конкурси за красота са завинаги опорочени след случая с Джон Бенет. „Макензи умира да стане модел. — Разбираемо, тя е същата красавица като майка си. — Благодаря за комплимента, Камий. Но никога не съм се чувствала красавица. — О, разбира се, не говори глупости. — Искаш ли нещо за пиене? — С удоволствие. — Обаче не държим алкохол вкъщи. — Разбира се, нямах това предвид. — Студен чай? — Студеният чай е нещо прекрасно, в Чикаго нямаме такъв, много ми липсват дребните местни специалитети, а пък да видиш как приготвят шунката там. Прекрасно е да се върнеш у дома.“

Кейти донесе кристална кана със студен чай. Забавно, защото от хола видях как изважда четирилитрова пластмасова туба от охладителя за напитки. Подсмихнах се самодоволно, но после си напомних, че и аз се опитвам да прикрия истинската си същност. Бях замаскирала естествената си миризма с изкуствени растителни есенции. Не само алое и ягода, а и лек аромат на лимонов освежител за въздух, идващ от рамото ми.

— Чаят е прекрасен, Кейти. Мога да пия студен чай на всяко хранене.

— И как приготвят шунката там?

Тя подви краката си под себе си и се наведе към мен. Лицето й придоби онова изражение на концентрация, което помнех от гимназията, сякаш се опитваше да запомни комбинация за сейф.

Аз не ям шунка от дете, след като отидох да видя семейния бизнес. Дори не беше ден за колене на прасетата, но онова, което видях, ме държа будна нощи наред. Стотици животни, натъпкани толкова плътно в клетките, че не можеха да се обърнат; сладникавата миризма на кръв и изпражнения. За миг си спомних Ама, съзерцаваща с интерес онези клетки.

— Не слагат достатъчно кафява захар.

— Аха. Като стана дума, искаш ли да ти направя някакъв сандвич или друго за ядене? Имам шунка от фермата на майка ти, телешко от „Дикънс“, пиле от магазина на „Ковис“. И пуешко от „Диетична кухня“.

Кейти беше от жените, които предпочитат да шетат цял ден, да търкат плочките в кухнята с четка за зъби, да вадят боклучета между дъските на пода с клечка за зъби, отколкото да говорят по каквато и да е неудобна тема. Поне беше трезва. Все пак успях да я подлъжа да поговорим за Ан и Натали, гарантирах й анонимност и пуснах диктофона. Момиченцата били сладки, мили и чаровни — задължителните хвалебствия за мъртвите. После:

— Все пак имахме една неприятна случка с Ан на урока по шиене. — Аха, значи още имаха занимания по шиене. Би трябвало да ми подейства утешително, предполагам. — Убоде Натали Кийн по бузата с иглата си. Мисля, че се целеше в окото, както Натали е направила с онова момиченце в Охайо. — Филаделфия , поправих я мислено. — За няколко минути двете си седяха кротко и мирно една до друга — не бяха приятелки, бяха в различни класове, но уроците по шиене са отворени. Ан си тананикаше нещо, приличаше на малка майка. И изведнъж се случи.

— Колко тежко беше ранена Натали?

— Хъм, не много. Двете с Рей Уайткарвър… сега е учителка на втори клас. Преди беше Рей Фини, няколко години след нас… и изобщо не беше фина . Поне не тогава, но сега е свалила няколко кила. Та двете с Рей издърпахме Ан и иглата остана да стърчи от бузата на Натали само два-три сантиметра под окото. Тя не заплака, нищо такова. Само дишаше задъхано като ядосан кон.

Представих си как Ан, със смахнатата й прическа, прекарва иглата през плата и изведнъж си спомня за Натали и ножицата — агресията, заради която е изпъквала сред другите деца. И преди да помисли, рязко движение и иглата пробожда плътта — по-лесно, отколкото можеш да си представиш — и спира в костта. Натали — с тънкото парче метал, стърчащо от бузата й, като миниатюрен сребърен харпун.

— И го направи без видим повод?

— Едно нещо, което научих за тези двете: нямаха нужда от повод, за да направят някоя беля.

— Другите момичета тормозеха ли ги? Двете бяха ли изложени на стрес?

— Ха! Ха!

Смехът й бе на искрена изненада, но прозвуча заучено и престорено. „Ха! Ха!“ Като котка, която те поглежда и изрича с човешки глас: „Мяу“.

— Не бих казала, че ходеха с голямо желание на училище — продължи Кейти. — Но по-добре да попиташ милата си сестричка за това.

— Казваш, че Ама ги е тормозила…

— Бог да е на помощ, когато влезе в гимназията.

Изчаках мълчаливо, докато Кейти се настрои да говори за сестра ми. Все лоши неща, предположих. Нищо чудно, че толкова се зарадва да ме види.