Гиллиан Флинн - Отворени рани

Джон изпусна солницата и тя падна на пода. Барманът ни изгледа сърдито. Вдигнах я, оставих я от моята страна на масата и хвърлих щипка сол зад гърба си и за двама ни.

— Предполагам, че когато си млад, хората очакват да приемаш нещата по-леко — отбелязах. — Освен това си момче. Момчетата не са емоционални.

Той изсумтя презрително:

— Нашите ми купиха една книга: „Скърбящи мъже“. Пишеше, че понякога просто трябва да забравиш, да отречеш. Че отрицанието може да бъде добре за мъжа. Затова се опитах да поседя един час и да се преструвам, че ми е все едно. Седях в стаята си при Мередит и си мислех за… тъпотии. Просто зяпах през прозореца едно късче синьо небе и си повтарях: „Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред.“ Като малко дете. И след като свърших, вече бях сигурен, че нищо няма да бъде наред. Даже ако хванат убиеца, няма да бъде наред. Не знам защо всички казват, че ще се почувстваме по-добре, след като арестуват някого. Сега изглежда, че този някой, когото ще арестуват, най-вероятно ще съм аз. — Изсмя се мрачно и поклати глава. — Това е пълна лудост. — После изведнъж изрече: — Искам още едно! Ще пиеш ли още едно с мен?

Вече беше много пиян, но аз никога не бих лишила свой другар по страдание от утехата на пълното алкохолно опиянение. Понякога това е най-логичният път. Винаги съм била убедена, че трезвият разум е за коравосърдечните. Обърнах един шот на бара, за да наваксам, и се върнах на масата с два бърбъна. Моят — двоен.

— Изглежда, като че ли някой специално е избрал единствените две момиченца в Уинд Гал, които имаха характер, за да ги убие. — Джон отпи глътка бърбън. — Мислиш ли, че сестрите ни можеха да бъдат приятелки.

„Може би — помислих си. — На онова въображаемо място, където и двете са живи и където Мериан никога няма да порасне.“

— Не — отговорих и неочаквано се засмях. Той също се засмя.

— Значи твоята мъртва сестра е прекалено добра за моята мъртва сестра, така ли? — измърмори той.

Пак се засмяхме, но настроението ни отново се скапа и пак мрачно надигнахме чашите; Вече се чувствах замаяна.

— Не съм убил Натали — прошепна той.

— Знам.

Хвана ръката ми, притисна пръстите ми върху своята.

— Ноктите й бяха лакирани. Така я намериха. Някой е лакирал ноктите й — измърмори.

— Може би тя си ги е лакирала.

— Натали мразеше такива неща. Даже рядко позволяваше да й решат косата.

Замълчахме за няколко минути. Карол Кинг се беше сменила с Карли Саймън. Нежни женски гласове в бар за касапи.

— Много си красива — каза Джон.

— И ти.

На паркинга Джон непохватно извади ключовете си. Послушно ми ги даде, когато му казах, че е прекалено пиян, за да шофира. Не че аз бях по-трезва. Тръгнах да го карам към Мередит, но когато наближихме, той поклати глава и ме помоли да отидем в мотела извън града. Същия, в който бях преспала на идване насам — малко убежище, в което да се подготвиш за Уинд Гап и неговите предизвикателства.

Карахме със смъкнати прозорци и топлият нощен въздух нахлуваше в колата, прилепваше фланелката на Джон върху гърдите му и развяваше дългите ми ръкави. Освен буйната коса той нямаше почти никакво друго окосмяване. Дори ръцете му имаха съвсем фин пух. Изглеждаше почти гол, нуждаещ се от защита.

Платих стаята, номер 9, защото Джон нямаше кредитна карта, и му отворих вратата, за да влезе, сложих го да седне на леглото и му налях хладка вода в пластмасова чаша. Той седеше загледан в краката си и отказа да я вземе.

— Джон, трябва да пийнеш малко вода.

Изгълта я наведнъж и хвърли чашата до леглото. Сграбчи ръката ми. Опитах се да се освободя — повече по инстинкт, отколкото заради друго — но той я стисна по-силно.

— Онзи ден видях и това — каза, като повтори с пръст очертанията на н -то в окаян точно под левия ми ръкав. Протегна другата си ръка и погали лицето ми. — Може ли да видя?

— Не.

Пак опитах да се освободя.

— Дай да видя, Камий.

— Не може, Джон. Не показвам на никого.

— На мен ще покажеш.

Нави ръкава ми и присви очи. Опитваше се да разгадае линиите върху кожата ми. Не знам защо му позволих. Той беше любопитен, добронамерен. Бях изтощена от деня. И адски уморена да се крия. Повече от десет години бях посветила на това криене. Нямаше случай на общуване с други хора — приятели, информатори, продавачката в супермаркета — в който да не съм се тревожила кой от белезите ми откъде ще се покаже. Нека Джон да ги разгледа. О, да, нека да ги разгледа. Нямах нужда да се крия от някого, който копнее за забвение със същия плам, с който и аз.