Гиллиан Флинн - Отворени рани

„Да“ — помислих си. Точно под лявата ми гърда ме загъделичка вързоп.

— Е, какво мислиш? — настоях. „Хайде, кажи го“, добавих мислено.

— Мисля, че е болна, и също мисля, че е заразна — прошепна Джаки и бучките лед в чашата й задрънчаха от треперенето на ръцете й. — И мисля, че е време да си вървиш, сладурче.

— Извинявай, не исках да ти досаждам с присъствието си.

— Имам предвид да се махнеш от Уинд Гап. Тук не е безопасно за теб.

След по-малко от минута затворих вратата, оставяйки Джаки втренчена в своята снимка, злобно ухилена на стената над камината.

Едва не се спънах на стълбите на Джаки, така трепереха краката ми. Зад себе си чух момчетата й да скандират бойния вик на футболния отбор на гимназия „Калхун“. Завих в съседната пресечка, спрях под няколко черници и опрях главата си на кормилото.

Дали майка ми наистина е била болна? Ами Мериан? Ама и аз? Понякога си мисля, че болестта стои скрита във всяка жена и чака подходящия момент да се появи. Познавах толкова много болни жени. Жени с хронични болки, с бавно развиващи се заболявания. Жени с влошено състояние. Мъжете, да, те чупеха крайници, имаха болки в гърба, претърпяваха една-две операции, за изваждане на сливиците или поставяне на изкуствена става. Жените биваха обладани от болести. Нищо чудно, имайки предвид всичко, което преминава през женското тяло. Тампони и вагинални разширители. Пениси, пръсти, вибратори и какво ли не още между краката, отзад, в устата. Мъжете обожават да вкарват разни неща в жените, нали? Краставици, банани, бутилки, перлен гердан, маркер, юмрук. Веднъж един тип искаше да ми вкара уоки-токи. Не се съгласих.

Болни, по-болни, още по-болни. Дали беше наистина, или въображаемо? Дали Ама наистина беше болна и имаше нужда от лекарствата на майка ми, или лекарствата бяха това, което я разболяваше? Дали синьото хапче бе причината да повръщам, или ме беше предпазило от по-сериозно заболяване?

Дали Мериан щеше да бъде мъртва, ако Адора не й беше майка?

Знаех, че трябва да се обадя на Ричард, но не можех да измисля какво да му кажа. Че съм уплашена? Че съм получила възмездие? Че искам да умра? Минах покрай къщата на майка ми, продължих към свинефермата и спрях пред „Хийла“, уютния квадратен бар без прозорци, където всеки, който разпознае дъщерята на шефката, би бил достатъчно разумен, за да не я закача.

Вътре миришеше на свинска кръв и урина; даже пуканките в купички воняха на месо. Двама мъже с бейзболни шапки и кожени якета, с големи мустаци и намръщени лица, ме погледнаха за момент и пак сведоха очи към бирите си. Барманът ми наля бърбън, без да каже нищо. На уредбата вървеше песен на Карол Кинг. На второто питие барманът посочи зад мен и попита:

— Него ли търсиш?

Джон Кийн седеше наведен над чашата си в единственото сепаре на бара и човъркаше разкъртения ръб на масата. Бледата му кожа беше порозовяла от алкохола и от влажните му устни и начина, по който примляскваше, личеше, че вече е повръщал поне веднъж. Взех чашата си и седнах срещу него. Не казах нищо. Той се усмихна, протегна ръка към моята.

— Здрасти, Камий. Как си? Изглеждаш толкова красива и чиста. — Огледа се. — Тук е… тук е толкова мръсно.

— Добре съм, Джон, предполагам. А ти добре ли си?

— О, да, супер съм. Убиха сестра ми, всеки момент може да ме арестуват, а приятелката ми, която се беше лепнала за мен от самото ми идване в този скапан град, започва да осъзнава, че вече не съм най-харесваното момче в града. Не че особено ми дреме. Тя е сладка, но не…

— Не е вълнуваща — подсказах аз.

— Да. Да. Мислех да скъсам с нея, преди да се случи това с Натали. Сега не мога.

Такъв ход щеше да бъде внимателно анализиран от целия град — от Ричард също . Какво означава? Дали доказва вината му?

— Няма да се върна при нашите — измърмори. — Предпочитам да отида в проклетата гора и да се гръмна, отколкото да се върна там и всички вещи на Натали да ме зяпат.

— Разбирам те.

Той взе солницата и започна да я върти разсеяно.

— Ти си единствената, която ме разбира. Знаеш какво е да изгубиш сестра си и всички да очакват от теб да го приемеш. Да продължиш напред. Ти прие ли го? — Изрече думите с такава горчивина, че очаквах езикът му да пожълтее.

— Никога няма да го приемеш — казах му. — То е като зараза. Мен ме съсипа. — Стана ми хубаво, че го изрекох на глас.

— Защо всички си мислят, че е толкова странно да скърбя за Натали?