Гиллиан Флинн - Отворени рани

Къщата на Джаки беше само на няколко минути: луксозна съвременна вила в стила на плантаторските домове отпреди гражданската война. На моравата отпред хилав, блед младеж сновеше напред-назад със самоходна косачка. Седеше прегърбен и пушеше цигара. Голият му гръб беше покрит с грозни обриви, толкова големи, че приличаха на язви. Още едно наркоманче. Джаки спокойно можеше да спести излишното прехвърляне на пари и да дава надницата му направо на наркопласьора.

Познавах жената, която ми отвори. Джери Шилт — беше в гимназията една година преди мен. Носеше колосана бяла униформа, също като Гайла, и все още имаше онази кръгла розова бенка на бузата, заради която навремето я съжалявах. Когато видях Джери, такова невинно лице от миналото, за малко не се качих обратно в колата и не си тръгнах, забравила всички тревоги. Присъствието на толкова обикновен човек в моя свят поставяше под съмнение онова, което си мислех. Но не си тръгнах.

— Здравей, Камий, с какво мога да ти помогна?

Изглеждаше абсолютно незаинтересована от причината за посещението ми и тази очевидна липса на любопитство я отличаваше от всички други жени в Уинд Гап. Може би нямаше приятелки, с които да клюкарства.

— Здравей, Джери, не знаех, че работиш за О‘Нийл.

— Няма откъде да знаеш — отговори равнодушно.

Тримата синове на Джаки О’Нийл бяха родени един след друг и сигурно бяха някъде около двайсетте: на двайсет, двайсет и една, двайсет и две, може би. Спомнях си ги като набити, дебеловрати момчета, които винаги носеха полиестерни футболни шорти и големи златни пръстени с яркосин камък и емблемата на гимназия „Калхун“. Имаха необичайно кръглите очи на Джаки и блестящо бели зъби с обратна захапка. Джими, Джаред и Джони. Сега чух поне двама от тях, върнали се от колежа за лятната ваканция, да подхвърлят топка в задния двор. Съдейки по агресивно-пасивното изражение на Джери, явно беше решила, че най-добрият начин да ги изтърпи е, като стои далеч от тях.

— Върнах се… — започнах.

— Знам защо си тук — каза тя, нито обвинително, нито с разбиране. Отбелязваше факт. Аз бях само още едно неудобство в ежедневието й.

— Майка ми е приятелка на Джаки и реших…

— Знам кои са приятелките на Джаки, повярвай ми.

Не изглеждаше склонна да ме пусне. Изгледа ме изпитателно, после — колата зад мен.

— Джаки е приятелка на много от майките на твоите приятелки — добави.

— Ммм. Напоследък нямам много приятели тук. — В действителност се гордеех с този факт, но нарочно си придадох разочарован вид. Колкото повече спечелех симпатията й, толкова по-скоро щях да вляза, а чувствах спешна нужда да говоря с Джаки, преди да се разколебая. — Даже когато живеех тук, не мисля, че имах много приятели.

— Кейти Лейси. Нейната майка е приятелка с всичките.

Добрата стара Кейти Лейси, която ме завлече на дамското парти и там се нахвърли върху мен. Представях си я как бръмчи из града с онзи лъскав джип, с красивите си момиченца отзад, нагиздени като куклички и готови да командват другите деца в детската градина. Сигурно се учеха от майка си да бъдат особено жестоки към грозните момиченца, към бедните момиченца, към момиченцата, които искат просто да бъдат оставени на спокойствие.

— Кейти Лейси е момиче, с което ме е срам, че съм била приятелка.

— Да. Е, ти беше свястна — отговори Джери. В този момент си спомних, че едно време тя имаше кон, който се казваше Масълце. Подигравахме й се, че даже името на домашното й животно причинява затлъстяване.

— Не особено.

Аз никога не вземах участие в подигравките, но и не се опитвах да ги спра. Винаги гледах отстрани и се преструвах, че ми е забавно.

Джери продължаваше да стои на вратата и да гледа втренчено евтиния си ръчен часовник, напрегната, очевидно вглъбена в спомените си. Лоши спомени.

Защо тогава беше останала в Уинд Гап? Откакто бях дошла, срещах много от тези стари лица. Момичета, с които бях израснала и които не бяха събрали сили да се махнат. Бях в град, който ражда самодоволство чрез кабелната телевизия и смесения магазин. Тези, които оставаха тук, живееха толкова сегрегирано, колкото преди. Повърхностните красиви момичета като Кейти Лейси сега обитаваха, както можеше да се очаква, преустроени викториански къщи в нашия квартал, играеха в същия тенисклуб в Уудбъри като Адора и също като нея предприемаха поклоннически пътувания за пазаруване до Сейнт Луис на всеки три месеца. А пък грозните, тормозени от всички момичета като Джери Шилт все така бяха принудени да чистят след красавиците и да чакат с наведена глава още тормоз. Те не бяха достатъчно силни или достатъчно умни, за да се махнат. Нямаха достатъчно въображение. Затова оставаха в Уинд Гап и продължаваха да играят до безкрай ролите от тийнейджърския си живот. Сега и аз като тях бях хваната в капан и не можех да се измъкна от тук.