Гиллиан Флинн - Отворени рани

Завъртях се обратно и позволих на Адора да сложи хапчето върху езика ми, да сипе гъстото мляко в гърлото ми и да ме целуне.

След няколко минути вече спях. Лошият дъх нахлу в съня ми като воняща мъгла. Майка ми влезе в стаята ми и каза, че съм болна. Легна върху мен и постави устата си върху моята. Усетих дъха й в гърлото си. Започна леко да ме хапе. Когато се отдръпна, се усмихна и заглади косата ми назад. После изплю зъбите ми в ръката си.

Събудих се привечер замаяна и прегряла, със засъхнала струйка слюнка отстрани на врата ми. Немощна. Облякох тънък халат и пак заплаках, когато си спомних оголеното петно отзад на главата си. „Това е още ефектът от екстазито — прошепнах си, като се погалих по бузата. — Светът няма да се свърши заради една лоша прическа. Просто ще си вържеш косата на опашка.“

Завлякох се в коридора. Ставите ми пукаха и се кривяха, кокалчетата на пръстите ми бяха подути без видима причина. На долния етаж майка ми пееше. Почуках на вратата на Ама и чух стенание вместо поздрав.

Седеше гола на пода, лапнала палеца си, пред огромната си куклена къща. Кръговете под очите й бяха почти пурпурни и майка ми бе превързала челото и гърдите й. Ама беше увила любимата си кукла с тоалетна хартия, беше я нашарила с червен флумастер и я бе поставила седнала в леглото.

— На теб какво ти направи? — попита сънливо и с лека усмивка.

Обърнах се, за да й покажа подстриганата си коса.

— И ме накара да изпия някакво хапче, от което ми стана адски кофти и ми изсмука силите — оплаках се.

— Едно синьо ли?

Кимнах.

— Да, това й е любимо — измърмори тя. — Заспиваш прегряла и олигавена и после тя довежда приятелките си да те зяпат.

— Наистина ли го е правила?

Тялото ми се смрази. Значи съм била права: нещо ужасно предстоеше да се случи.

Тя сви рамене:

— Не ми пречи. Понякога не го гълтам, само се преструвам. Тогава и двете сме доволни. Играя си с куклите или си чета. А когато чуя, че идва, се преструвам на заспала.

— Ама? — Седнах до нея на пода и погалих косата й. Трябваше да бъда внимателна. — Тя често ли ти дава хапчета и други такива неща?

— Само когато се разболявам.

— Какво става тогава?

— Понякога вдигам температура и ме прихващат лудите, и тогава се налага да ми прави студени бани. Понякога трябва да повърна. Понякога ме втриса и се чувствам толкова скапана, че искам само да спя.

Пак се случваше. Точно както с Мериан. Изведнъж ми загорча в устата, гърлото ми се стегна. Пак заплаках, изправих се, отново седнах. Стомахът ми къркореше. Хванах се за главата. Двете с Ама бяхме болни, също като Мериан . Истината трябваше да ми се разкрие толкова очевидна, за да разбера — с близо двайсет години закъснение. Идеше ми да закрещя от срам.

— Хайде да си играем на кукли, Камий. — Тя или не забеляза сълзите ми, или не се впечатли от тях.

— Не мога, Ама. Трябва да работя. Не забравяй пак да се престориш на заспала, когато мама се появи.

Навлякох някакви дрехи върху наранената си кожа и се погледнах в огледалото. „Това, което мислиш, е лудост. Въобразяваш си. Не, не си въобразявам. Майка ми е убила Мериан. Майка ми е убила онези момиченца.“

Завлякох се в тоалетната и повърнах. Солена, топла вода пръсна обратно в лицето ми. Когато стомахът ми се оправи, осъзнах, че не съм сама. Майка ми стоеше зад мен.

— Горкичката — прошепна тя.

Опитах се да избягам по-далеч от нея, запълзях на четири крака. Притиснах се в стената и погледнах Адора.

— Защо си облечена, миличка? — попита тя. — Не може да ходиш никъде.

— Трябва да изляза. Имам работа. Свежият въздух ще ми се отрази добре.

— Камий, връщай се в леглото. — Гласът й беше напрегнат и писклив. Тя отиде до леглото, дръпна завивките и потупа по дюшека. — Хайде, слънце, трябва да пазиш здравето си.

Скочих на крака, грабнах ключовете си от масата и хукнах към вратата покрай Адора.

— Не мога, мамо. Няма да се бавя.

Оставих Ама горе с нейните болни кукли и изкарах колата толкова бързо, че ударих предната броня на мястото, където стръмната алея рязко губеше наклон, за да се изравни с улицата. Една дебелана, която буташе бебешка количка, ме погледна и поклати неодобрително глава.

Карах без цел, опитвах се да събера мислите си, припомнях си всички хора, които познавах в Уинд Гап. Имах нужда някой да ми каже категорично, че греша за Адора, или пък да потвърди, че съм права. Някой, който я познава, който има поглед на възрастен върху детството ми, който е бил тук, докато мен ме е нямало. Изведнъж се сетих за Джаки О‘Нийл, нейната плодова дъвка, дъха й на алкохол и клюките й. Необичайно грижовното й, майчинско държание към мен и онези нейни думи, които сега звучаха като предупреждение: „Толкова много неща се объркаха.“ Точно Джаки ми трябваше, отхвърлена от Адора, без никакви задръжки, жена, която познаваше майка ми цял живот. И която явно искаше да каже нещо.