Гиллиан Флинн - Отворени рани

Прокара пръст през гърдите си, събра една капка кръв на върха му и преди да успея да я спра, я размаза върху устните ми. Усетих вкуса като намазана с мед тенекия. Тя ме погледна, погали лицето ми и аз й позволих.

— Знам, че си мислиш, че Адора обича повече мен, но това не е така — каза. Сякаш по сигнал, лампата на верандата на къщата ни високо горе на хълма се включи. — Искаш ли да спиш в моята стая? — добави малко по-тихо Ама.

Представих си ни в нейното легло, под завивките на точки, как си споделяме шепнешком тайни, после заспиваме прегърнати, но изведнъж осъзнах, че си се представям с Мериан. Тя е избягала от болничното си легло и спи до мен. Сгушена до корема ми, мърка тихичко. Трябва тайно да я върна в стаята й, преди майка ми да се събуди сутринта. Разиграваме истинска драма в тихата къща за тези пет секунди, докато я дърпам по коридора, покрай стаята на Адора, и се страхувам, но в същото време и малко се надявам, че вратата ще се отвори. „Тя не е болна, мамо. — Това планирах да изкрещя, ако ни хване. — Тя е добре, стана от леглото, защото не е толкова болна вече.“ Бях забравила колко отчаяно и убедено вярвах в това.

Благодарение на наркотика обаче сега това са само щастливи спомени, разлистващи се в мозъка ми като страници от детска книжка с приказки. В тези спомени Мериан ми се явяваше като зайче, малко пухкаво животинче, облечено като моята сестра. Почти усетих допира на козината й и сега, когато станах и установих, че косата на Ама гали крака ми.

— Е, искаш ли? — попита тя.

— Не тази вечер, Ама. Адски съм уморена и искам да си спя в леглото. — Не беше вярно. Наркотикът ме беше хванал бързо и сега също толкова бързо щеше да ме пусне. Чувствах, че още десет минути и ще съм съвсем трезва, а не исках Ама да бъде наоколо, когато ударя дъното.

— Може ли тогава аз да спя при теб? — Стоеше под уличната лампа, с едва държаща се на хилавите хълбоци дънкова пола и изкривен на една страна, скъсан сутиен. С малко размазана кръв около устните. Гледаше ме с надежда.

— Не. Нека да спим поотделно. Утре ще излезем пак.

Тя не каза нищо, само се обърна и хукна към къщата, като мяташе краката си назад като кон от анимационен филм.

— Ама! — изкрещях след нея. — Чакай, можеш да спиш при мен.

Хукнах подир нея. Под въздействието на наркотика в тъмното беше все едно да се опитвам да догоня някого, като го следя в огледало. Не осъзнах, че подскачащият й силует се е обърнал и сега тя тича обратно. Право срещу мен. Блъсна се в мен с главата напред, удари ме с чело под брадичката и двете пак паднахме, но този път на тротоара. Главата ми издрънча върху плочите и силна болка проряза долните ми зъби. Останах просната на земята няколко секунди, стиснала в юмрук косата на Ама. Над мен летеше светулка и светлината й мигаше заедно с пулса ми. Ама изведнъж се разсмя, хвана се за челото и започна да опипва едно място, което вече беше придобило тъмносин цвят като очертания на слива.

— Проклятие. Мисля, че ми вдлъбна лицето.

— Аз мисля, че ти ми вдлъбна главата — прошепнах аз. Седнах, виеше ми се свят. Струйка кръв, която до момента се беше задържала поради притискането ми в земята, сега потече по врата ми. — За бога, Ама. Много си груба.

— Мислех, че харесваш грубо. — Подаде ми ръка и ми помогна да се изправя, при което цялата кръв в главата ми отиде напред. Свали от средния си пръст малък златен пръстен с бледозелен оливин и го сложи на безименния ми пръст. — Заповядай. Искам ти да го носиш.

Поклатих глава:

— Който ти го е дал, е искал да бъде твой.

— Адора ми го даде, така да се каже. Не й дреме, повярвай ми. Смяташе да го даде на Ан, но… след като Ан вече я няма, ето го тук. Грозен е, нали? Преструвах се, че го е подарила специално на мен. Въпреки че едва ли би го направила, защото ме мрази.

— Тя не те мрази.

Тръгнахме пак към къщи, към светлината от верандата на върха на хълма.

— Тя не те обича — каза Ама.

— Не ме обича.

— Е, мен също не ме обича. Просто по друг начин. — Тръгнахме нагоре по стълбите, като тъпчехме нападалите черници. Въздухът ухаеше на глазура от детска торта.

— След смъртта на Мериан повече или по-малко започна да те обича?

— По-малко.

— Значи не е помогнало.

— Кое?

— Смъртта й не е помогнала, за да се оправят нещата.

— Не. Сега пази тишина, докато влезем в стаята ми, ясно?

Качихме се на пръсти по стълбите. Държах едната си ръка под извивката на врата, за да не капе кръв. Ама вървеше опасно близо зад мен, като спря, за да помирише една роза във вазата в антрето, и се усмихна на отражението си в огледалото. От стаята на Адора, както обикновено, се чуваше само бръмченето на вентилатора.