Гиллиан Флинн - Отворени рани

Когато бях в гимназията, всеки ден записвах всяка дреха, която носех, и не повтарях, докато не минеше месец.

— Например тази вечер Дейв Рард, който е много сладък осмокласник, ми каза, че не знае дали ще издържи да чака цяла година, сещаш се, за да ме изчука, когато мина в гимназията? И аз казах: „Ами, не чакай.“ Отдалечих се и на всички щяха да им паднат ченетата. Това е 6. Обаче вчера се спънах и паднах на Главната пред момичетата и те се изсмяха. Това е 2. Или може би 3, защото се държах толкова гадно с тях до края на деня, че Келси и Кайли се разплакаха. Джонис винаги плаче, тъй че тя не е голямо предизвикателство.

— По-сигурно е да се страхуват от теб, отколкото да те обичат — отбелязах.

— Макиавели — изграчи тя, прихна да се смее и хукна напред — дали като детинска реакция на подигравка, или в истински изблик на младежка енергия, не можах да определя.

— Откъде знаеш това? — Бях впечатлена и започвах да я харесвам все повече с всяка изминала минута. Умно, объркано малко момиченце. Звучеше ми познато.

— Зная толкова неща, които не би трябвало да знам — отговори тя и аз хукнах да тичам с нея.

Екстазито ми даваше енергия и макар да знаех, че в трезво състояние не би трябвало да правя такива неща, бях прекалено щастлива, за да ми пука. Мускулите ми пееха.

— По-умна съм от повечето учители. Направих си тест за интелигентност. Би трябвало да съм в десети клас, но Адора мисли, че трябва да съм с деца на моята възраст. Както и да е. Ще отида в гимназия някъде другаде. В Ню Ингланд.

Каза го с леко възхищение като човек, който познава региона само от рекламни снимки, спонсорирани от водещите университети: Ню Ингланд, където отиват умните хора. Не че имам право на някакво мнение — аз също никога не съм стъпвала там.

— Трябва да се махна от тук — заяви Ама с маниера на разглезена домакиня. — През цялото време ми е скучно. Затова се държа така. Знам, че понякога малко… прекалявам.

— В секса ли имаш предвид?

Спрях, сърцето ми туптеше в ритъма на румба. Въздухът миришеше на ириси, усещах как ароматът прониква в носа ми, в белите дробове, в кръвта ми. Вените ми щяха да ухаят на пурпур.

— Просто, когато… знаеш, наранявам. Разбираш. Знам , че разбираш. — Хвана ме за ръката и лицето й грейна с чиста, добра усмивка. Погали дланта ми и усещането бе по-хубаво от всяко друго докосване, което познавах. Внезапно изрод въздъхна от левия ми прасец.

— Как нараняваш?

Наближавахме къщата на майка ми и еуфорията ми бе във връхната си точка. Косата ми се разливаше като топла вода върху раменете ми и се поклащаше насам-натам в ритъм с несъществуваща музика. На ръба на тротоара имаше черупка на охлюв и погледът ми се плъзна по извивките й.

— Знаеш. Знаеш как понякога има нужда да боли.

Каза го, сякаш рекламираше нов козметичен продукт.

— Има по-добри начини от болката да се справиш със скуката и клаустрофобията — отбелязах. — Ти си умно момиче, разбираш.

Осъзнах, че е пъхнала пръсти в ръкава на ризата ми и опипва белезите ми. Не я спрях.

— И ти ли се режеш, Ама?

— Търся болка — изкрещя тя, изскочи насред улицата и започна да се върти лудешки с извита назад глава и разперени ръце като лебед. — Обичам я!

Гласът й проехтя по улицата, чак до ъгъла, където като страж стоеше къщата на майка ми. Ама продължи да се върти, докато не падна на земята. Една от сребърните й гривни се изхлузи и се затъркаля по улицата лъкатушейки.

Исках да поговоря сериозно с нея за това, като възрастен, но екстазито отново ме изпълни с еуфория и вместо това грабнах Ама (кикотеща се и с разкървавено рамо) и двете се понесохме с пируети към къщата на майка ми. Лицето й беше като разполовено от широка усмивка; зъбите й бяха влажни и големи и аз си дадох сметка колко неустоими биха могли да бъдат за убиец. Квадратни блокчета от лъскава кост, предните бяха като мозаечни плочки, които можеш да наредиш върху масата си.

— Много съм щастлива с теб. — Тя се засмя и горещият й, алкохолен дъх лъхна лицето ми. — Ти си ми като духовна сестра.

— Ти си ми като родна сестра — казах аз. Светотатство? Не ми дремеше.

— Обичам те — изкрещя Ама.

Въртяхме се толкова бързо, че бузите ми се издуха, гъделичкаха ме. Смях се като малко дете. „Никога не съм била по-щастлива, отколкото сега“ — помислих си. Светлината от уличните лампи беше почти розова и дългата коса на Ама галеше леко раменете ми; високите й скули изпъкваха като бучки масло върху загорялата й кожа. Посегнах и докоснах едната, след като освободих ръката си от нейната, и това внезапно нарушаване на равновесието между нас ни изпрати двете да се търкаляме по земята. Усетих как глезенът ми се удари с изпукване в бордюра — прас! — и по крака ми потече кръв. Върху гърдите на Ама се появиха червени петна от нейното търкаляне по асфалта. Погледна надолу, погледна мен с искрящи сини очи, прокара ръка върху кървавите петна на гърдите си и изпищя продължително, после притисна глава в скута ми и се разсмя.