Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Боб, Бетси ми каза, че у вас има репортер, и веднага се досетих, че това е моята дъщеря. Страшно съжалявам. Не знам как да ти се извиня за безпокойството.

Неш се втренчи в нея, после в мен.

— Твоя дъщеря ли е? Нямах представа.

— Разбираемо. Камий не е типична представителка на нашето семейство.

— Защо не казахте? — попита ме той.

— Казах ви, че съм от Уинд Гап. Не знаех, че има значение коя е майка ми.

— Не се сърдя, не ме разбирайте погрешно. Просто с майка ви сме много добри приятели — каза той, сякаш говореше за някоя страхотно човеколюбива личност. — Даваше частни уроци на Ан по английски и правопис. Двете бяха много близки. Ан много се гордееше, че има възрастна жена за приятелка.

Майка ми седна, като събра ръце в скута си, разстла полата си на дивана и примигна към мен. Имах чувството, че ме предупреждава да не казвам нещо, но нямах представа какво.

— Нямах представа — казах след малко.

Наистина не подозирах. Бях си помислила, че майка ми цели да изтъкне собствената си загуба, като твърди, че познава момичетата. Сега се изненадах на дискретността й. Но защо, по дяволите, е давала частни уроци на Ан? Наистина, участваше като доброволка в училището, когато бях малка — главно за да си говори с други домакини и майки от града — но не можех да си представя гражданската й съвест да е толкова развита, че да жертва следобедите си, за да обучава едно палаво момиченце. Понякога подценявах Адора. Предполагам.

— Камий, мисля, че трябва да си тръгваш — каза тя. — Дошла съм да се видя с приятели, а напоследък трудно се отпускам в твое присъствие.

— Още не съм свършила разговора с господин Неш.

— Вече го свърши.

Адора погледна Неш за потвърждение и той се усмихна неловко:

— Може да продължим друг път, госпожице… Камий.

Изведнъж отстрани на хълбока ми блесна една дума: наказание. Почувствах как се нажежава.

— Благодаря за отделеното време, господин Неш — казах и излязох от стаята, без да погледна майка си.

Заплаках още преди да стигна до колата.

Веднъж в Чикаго стоях в студа на едно кръстовище и чаках да светне зелено. В това време с потропване на бастун се приближи един слепец.

— Къде мога да пресека улицата тук? — попита и когато не отговорих, се обърна към мен и каза: — Има ли някого?

— Тук съм — отговорих и тези думи ми подействаха удивително успокояващо.

Когато изпадна в паника, си ги казвам на глас: „ Тук съм “. Обикновено не се чувствам по този начин. Чувствам се, сякаш горещ вятър може всеки момент да ме издуха и да изчезна завинаги, без да оставя след себе си дори парченце от нокът. Има дни, когато тази мисъл ме успокоява; друг път ме смразява.

Мисля, че чувството ми за безтегловност идва от факта, че знам твърде малко за миналото си — или поне това измислиха психиатрите в клиниката. Отдавна съм се отказала от опитите да науча нещо повече за баща си. Когато искам да си го представя, в съзнанието ми изниква един обобщен „бащин“ образ. Не издържам да си фантазирам твърде конкретни неща за него: например как ходи да пазарува, как пие кафе сутрин, как се прибира вкъщи при децата си. Дали някой ден няма случайно да срещна някое момиче, което прилича на мен? Като малка упорито търсех очевидни прилики между майка ми и мен, някакво доказателство, че тя ме е родила. Наблюдавах я внимателно, когато не гледаше; тайно вземах рамкираните снимки от стаята й и се опитвах да се убедя, че имам нейните очи. Или може би беше нещо в лицето. Може би извивката на прасеца или формата на шията.

Никога не ми е разказвала как се е запознала с Алън. Малкото, което знам, съм го чувала от други хора. Никога не са ме насърчавали да задавам въпроси. Смяташе се за прекалено любопитство. Спомням си какъв шок изпитах веднъж, когато неволно подслушах разговор на съквартирантката ми от колежа с майка й: прекалените подробности, липсата на цензура ми се сториха упадъчни. Тя говореше пълни глупости, например как забравила да се запише за един курс — съвсем й излязло от главата, че трябва да ходи на лекции по география три пъти седмично — и споделяше тези неща с гордия тон на момиченце от детската градина, което е получило червена точка.

Спомням си също, когато майка й дойде да ни види, как обикаляше квартирата ни и задаваше прекалено много въпроси. И вече знаеше твърде много неща за мен. Даде на Алисън голям найлонов плик с безопасни игли, които според нея можели да й послужат, и след като двете излязоха на обяд, за моя собствена изненада аз заплаках. Този жест — толкова дребен и мил — ме смая. Това ли се очаква от една майка — да се грижи дали имаш нужда от безопасни игли? Моята се обаждаше веднъж на месеца и винаги задаваше едни и същи практични въпроси (оценки, лекции, предстоящи разходи).