Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Чакай да позная. Четири малки, устати русокоси калпазанки, които се мислят за по-красиви, отколкото са всъщност — каза Джаки.

— Джаки, мила, осъзнаваш ли пред кого говориш тези неща? — Мелиса/Мелинда я плесна леко по рамото.

— Ох, по дяволите. Все забравям, че Ама и Камий имат кръвна връзка — различни времена, знаете. — Усмихна се Джаки. Зад нея се чу силно изпукване и тя вдигна винената си чаша, без дори да удостои с поглед келнера. — Камий, по-добре да чуеш това тук от нас: твоята малка Ама не е стока.

— Чувам, че ще ходят на всички ученически купони — добави Дий-Ана. — И забърсват всички момчета. Правят неща, които ние не сме правили, докато не станахме улегнали омъжени жени — и често в замяна на някое скъпо украшение. — Завъртя диамантената гривна на ръката си.

Всички се засмяха; Джаки дори удари няколко пъти с юмруци по масата като изпаднало в истерия малко дете.

— Обаче дали…

— Не знам дали хората наистина мислят, че Джон го е направил. Знам само, че от полицията го разпитваха — каза Анабел. — Те определено са странно семейство.

— Мислех, че сте близки — отбелязах аз. — Видях ви всичките в дома им след погребението. — „Шибани кучки“, добавих мислено.

— Всеки по-изтъкнат гражданин на Уинд Гап беше у тях след погребението — обясни Дий-Ана. — Как ще пропуснем такова събитие? — Понечи пак да се изсмее, но Джаки и Анабел поклатиха сериозно глави. Мелиса/Мелинда се заозърта, сякаш в момента искаше да бъде на друга маса.

— Къде е майка ти? — неочаквано изтърси Анабел. — Трябва да дойде тук при нас. Ще й се отрази добре. Държи се много странно, откакто започна всичко това.

— Държеше се странно и преди това — каза Джаки, като размърда долната си челюст. Имах чувството, че ще повърне.

— Ох, стига, Джаки.

— Сериозно говоря. Слушай какво ще ти кажа, Камий: точно в момента, при това състояние на майка ти, по-добре да се върнеш в Чикаго. Съветвам те по-скоро да заминеш.

Лицето й напълно изгуби налудничавия си вид и стана сериозно. И искрено загрижено. Почувствах, че отново започвам да я харесвам.

— Наистина, Камий…

— Джаки, млъкни — прекъсна я Анабел и хвърли с все сила една питка в лицето й.

Хлебчето отскочи от носа на Джаки и тупна на масата. Глупава проява на агресия, както когато Ди хвърли тенис топката си към мен — самото действие е по-шокиращо, отколкото болката, която може да ти причини. Джаки махна небрежно с ръка и продължи:

— Ще говоря каквото поискам. Казвах, че Адора може да направи нещо…

Анабел стана, отиде до Джаки и я издърпа за ръката.

— Джаки, трябва да отидеш да повърнеш. — Тонът й изразяваше нещо средно между увещания и заплаха. — Днес прекали с пиенето. Ще ти стане много лошо, ако не го направиш. Хайде да отидем в тоалетната и ще ти помогна да се почувстваш по-добре.

Отначало Джаки се опита да я изблъска, но Анабел я стисна по-силно и след малко двете се отдалечиха. На масата настъпи тишина. Седях с отворена уста.

— Не им обръщай внимание — каза Дий-Ана. — Ние, старите момичета, се караме по същия начин както вие младите. Е, Камий, чу ли, че може би скоро ще имаме филиал на „Гап“ в града?

Думите на Джаки ме поразиха: При това състояние на майка ти по-добре да се върнеш в Чикаго . Какъв друг знак чаках още, за да се махна от Уинд Гап? Питах се по каква точно причина двете с Адора са се скарали. Вероятно за нещо по-сериозно от забравена поздравителна картичка. Реших да се видя с Джаки, когато не е толкова пияна. Ако изобщо имаше такива периоди. Но пък коя бях аз да критикувам някого, че пие?

Приятно опиянена от виното, телефонирах у семейство Неш от автомата в смесения магазин. Плах момичешки глас каза: „Ало“ и после млъкна. Чувах дишане, но никой не отговори на молбата ми да говоря с мама или татко. После с бавно, предпазливо изщракване линията прекъсна. Реших да си пробвам късмета при лична среща.

На алеята в двора на семейство Неш бяха паркирани четвъртит микробус от дискоерата и ръждясал жълт понтиак „Транс Ам“, затова предположих, че и Боб, и Бетси са си вкъщи. Когато позвъних, ми отвори голямата дъщеря, но когато я попитах дали техните са вкъщи, просто остана зад мрежестата врата втренчена в корема ми. Всички от семейството Неш бяха със слабо телосложение. Момиченцето, Ашли, беше на дванайсет, но точно като дебеличкото момченце, което бях видяла при предишното си идване, изглеждаше няколко години по-малка за възрастта си. И така се държеше. Смучеше кичур от косата си и почти не реагира, когато малкият Боби доприпка до нея и заплака, когато ме видя. После зарева. След минута и повече Бетси Неш най-после дойде да види какво става. Тя изглеждаше замаяна като двете си деца и ме погледна неразбиращо, когато се представих.