Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Така повече нямаше да се тревожа за нищо. Когато умре, човек става съвършен. Щях да стана като принцеса Даяна. Сега всички я обичат.

— Ти си най-обичаното момиче в цялото училище, а вкъщи всички те обожаваме, Ама. Не бъди алчна.

Ама пак ме ритна под масата и се усмихна демонстративно, сякаш е изяснила някакъв много важен въпрос. Заметна края на дрехата, която носеше, през рамо и аз осъзнах, че не носи пеньоар, както първоначално си бях помислила, а просто се е увила с един син чаршаф. Майка ми също забеляза.

— Какво, по дяволите, си облякла, Ама?

— Това е моята моминска рокля. Ще отида в гората да си поиграя на Жана д‘Арк. Момичетата ще ме изгорят на клада.

— Няма да направиш такова нещо, миличка — сряза я майка ми и грабна меда от ръцете й, за да не й позволи да сипе още върху шунката. — Две момичета на твоята възраст са мъртви, а ти още искаш да ходиш в гората да си играеш?

Децата в гората играят луди, тайни игри. Спомних си началото на стихотворението, което едно време знаех наизуст.

— Не се тревожи, нищо няма да ми се случи — успокои я Ама с фалшива усмивка.

— Ще стоиш тук.

Ама набоде ядно едно парче шунка на вилицата и измърмори някаква обида. Майка ми се обърна към мен, като вирна глава. Диамантът на безименния й пръст, проблесна сякаш ми даваше сигнал SOS.

— Слушай, Камий, защо не направим нещо приятно, докато си тук? — попита. — Може да си организираме пикник в задния двор. Или да вземем кабриолета, да се разходим, може би да поиграем голф в Уудбъри. Гайла, донеси ми чаша студен чай, ако обичаш.

— Идеята ти е много добра. Но първо трябва да видя колко още ще стоя тук.

— Да, няма да е зле и ние да знаем. Разбира се, можеш да останеш колкото си поискаш. Просто ще е добре да знаем, за да можем да си правим плановете.

— Разбира се. — Отхапах от банана, който имаше вкус на зелена тиква.

— Или може с Алън да ти дойдем на гости по някое време тази година. Досега не сме били в Чикаго. — Клиниката ми се намираше на деветдесет минути южно от града. Майка ми беше пристигнала на летище „О‘Хеър“ и дойде с такси. Струваше й 128 долара, 140 с бакшиша.

— И това ще е добре. Имаме хубави музеи. Езерото ще ти хареса.

— Вече не знам дали ще съм в състояние да се радвам на водата.

— Защо? — попитах, въпреки че се досещах.

— След като онова момиченце, малката Ан Неш, беше намерено удавено в реката. — Мама замълча за момент, за да отпие глътка студен чай. — Аз я познавах.

Ама измрънка и започна да се върти на стола.

— Не се е удавила — уточних, като знаех, че това ще подразни Адора. — Била е удушена. После са я хвърлили в реката.

— И после момиченцето на Кийн. Обичах и двете. Много ги обичах.

Майка ми се загледа тъжно в стената и Алън постави ръка върху нейната. Ама се изправи, изскимтя като развълнувано кученце, което може изведнъж да залае, и изтича по стълбите на горния етаж.

— Горкичката — каза майка ми. — И тя го преживява почти толкова тежко, колкото мен.

— Сигурна съм в това. Все пак се е виждала с тези момичета всеки ден — отбелязах заядливо. — Ти откъде ги познаваше?

— Уинд Гап, мисля, че няма нужда да ти напомням, е малко градче. Те бяха симпатични, красиви момиченца. Малки красавици.

— Обаче не си ги познавала лично.

— Познавах ги. И двете ги познавах.

— Откъде?

— Камий, моля ти се не прави така. Току-що ти казах, че съм разстроена и притеснена, а вместо да ме успокоиш, ти ме нападаш.

— Значи така. Зарекла си се да не припарваш повече до водни басейни?

Майка ми издаде рязък, хриплив звук.

— Веднага млъкни, Камий.

Загърна салфетката около остатъците от крушата, сякаш повиваше пеленаче, и излезе. Алън тръгна след нея, като си подсвиркваше вманиачено като едновремешен пианист, озвучаващ ням филм.

Всяка трагедия, която се случва на света, сполетява майка ми и това е нещото в нея, от което най-много ми се драйфа. Тя се тревожи за преживели нещастие хора, които никога не е виждала. Плаче на новини от всички точки на планетата. Човешката жестокост е твърде непоносима за нея. След смъртта на Мериан не излезе от стаята си цяла година. А това беше прекрасна стая: легло с балдахин, голямо колкото испански галеон; тоалетка, отрупана с матови шишенца с парфюми. Под, толкова красив, че го бяха снимали от няколко списания за интериорен дизайн: изработен от плочки истинска слонова кост, той огряваше нагоре цялото помещение. Тази стая и нейният разточителен под винаги ме бяха привличали, още повече защото ми бяха забранени. Знаменитости като Труман Уинсло, кметът на Уинд Гап, идваха да я виждат всяка седмица, като носеха свежи цветя и класически романи. От време на време зървах майка си, когато вратата се отвореше, за да влезе някой посетител. Винаги я виждах в леглото, подпряна на куп възглавници, облечена в някоя от тънките си нощници на цветчета. Никога не се престраших да вляза.