Гиллиан Флинн - Отворени рани

Малко по-надолу — първата ми дума, изрязана в един тревожен летен ден, когато бях на тринайсет: зло . Събудих се онази сутрин и ми беше горещо, отегчавах се, тревожех се за предстоящите часове. Как да се почувстваш сигурен, когато целият ти ден е необятен и празен като небето? Всичко можеше да се случи. Спомням си, че почувствах тази дума, тежка и леко лепкава, върху хълбока си. Ножът на мама за разфасоване на пържоли. Започнах да изписвам буквите съсредоточено като дете между въображаеми, очертани с червено редове. Измих се. После задълбах повече. Пак се измих. Полях ножа с белина и се промъкнах обратно в кухнята, за да го върна на мястото му. Зло . Облекчение. Прекарах остатъка от деня в грижи за раната си. Повторих извивките на буквата З с памуче, натопено в спирт. Галих бузата си, докато щипането премина. Лекарство. Превръзка. Пак отначало.

Проблемът се появи много преди това, разбира се. Проблемите винаги водят началото си много преди да ги забележиш. Когато бях на девет, преписах с дебел молив на големи точки цялата поредица „Малка къща в прерията“ дума по дума в тетрадка с лъскава зелена корица.

Когато бях на десет, записвах всяка дума, която учителката казваше, със син химикал на дънките си. После тайно ги перях с бебешки шампоан в умивалника в банята. Думите се размазваха и избледняваха, оставяха индиговосини йероглифи върху крачолите, сякаш по тях е подскачала птичка с нацапани с мастило крачка.

Единайсетгодишна, вече маниакално записвах всичко, което чуех, в малък син бележник. Бях вече малък репортер. Всяко изречение трябваше да се съхрани на хартия, иначе не беше истинско, изплъзваше се. Виждах думите да висят във въздуха — Камий, подай ми млякото — и когато започнеха да избледняват като диря от преминаващ самолет в небето, в мен назряваше тревога. Веднъж записани обаче, не можеха да ми избягат. Не се боях, че ще изчезнат. Аз бях пазителката на думите. Бях лудата на класа, записваща трескаво всяко изречение („Господин Фей е гей“, „Джейми Добсън е грозник“, „Те никога не пият мляко с какао“) с прилежност, граничеща с религиозно себеотдаване.

Мериан почина точно на тринайсетия ми рожден ден. Събудих се, отидох в стаята й, за да й кажа „добро утро“ — това беше първото нещо, което правех всяка сутрин — и я намерих с изцъклени очи, завита до брадичката. Спомням си, че не се изненадах. Тя постоянно умираше, откакто я помнех.

Онова лято се случиха и други неща. Внезапно станах неоспоримо красива. Можеше да бъде и обратно. Мериан беше признатата красавица: имаше големи сини очи, деликатен нос, съвършена остра брадичка. Чертите ми се променяха с всеки изминал ден, като че ли над мен преминаваха облаци, хвърлящи върху лицето ми изменчиви сенки, които ту го разкрасяваха, ту го загрозяваха. Но когато този процес се уталожи — и всички го забелязахме онова лято, същото лято, когато за първи път открих капчици кръв от вътрешната страна на бедрата си, същото лято, когато започнах ненаситно, ожесточено да мастурбирам — станах като наркоман. Бях обсебена от себе си. Влюбена във външността си, безсрамно флиртувах с отражението си във всяко огледало. И хората ме обичаха. Вече не бях нещастното момиче (което, колко жалко, изгуби сестра си). Вече бях красивото момиче (което, колко тъжно, изгуби сестра си). Бях известна.

Това беше същото лято, когато започнах да се режа със същия ентусиазъм, с който изучавах новооткритата си красота. Обожавах да обработвам плътта си, да бърша локвичката кръв с влажна кърпа и да разкрия, почти като с магия под пъпа си: плахо . Да напоя памуче със спирт и да почистя тънките очертания на: нагло . През последната година в гимназията имах склонност да пиша мръсотии, които по-късно поправих. След няколко бързи движения с ножа пичка стана птичка. Кур стана щур , а клитор неочаквано се трансформира в коптор .

Последната дума, която издълбах върху себе си шестнайсет години след като бях започнала, беше: изчезни .

Понякога чувах как думите се карат помежду си от различните части на тялото ми. От рамото ми гащи крещеше на черешка от вътрешната страна на десния ми глезен. От долната страна на палеца ми шиене ръмжеше сподавени заплахи към бебе точно под лявата ми гърда. Можех да ги накарам да млъкнат, като си помислех за изчезни , винаги сдържано и царствено, властващо над другите думи от високата си позиция на тила ми.

Освен това по средата на гърба ми, където е много трудно да достигнеш, има кръг от непокътната кожа с големината на юмрук.