Гиллиан Флинн - Отворени рани

През годините сама измислях шеги по свой адрес: Можеш да ме четеш като книга. Това е дълбоко запечатано в мен. Думите ми оживяват. Смешно, не мислите ли? Не понасям да се гледам, ако не съм облечена. Някой ден може да се консултирам с пластичен хирург да видим дали има начин да ме поизглади, но сега не съм готова да го направя. Вместо това пия и гледам да не мисля прекалено много за това, което съм причинила на тялото си. Вече не го правя, но през повечето време, докато съм будна, ръцете ме сърбят да хвана ножа. Сега няма да се задоволя с кратки думи. Двусмислие. Нечленоразделен. Лицемерност . В болницата в Илинойс едва ли ще одобрят тези импулси.

За любителите на научни термини има безброй определения за това състояние. Аз знам само, че рязането ми вдъхваше чувство за защитеност. То беше доказателство. Мисли и думи, запечатани на място, където можех да ги видя и да ги проследя. Истината, изписана с разкривен почерк, щипеща кожата ми. Кажете ми, че отивате на лекар, и ще издълбая тревога на ръката си. Кажете ми, че сте се влюбили, и ще очертая трагично върху гърдата си. Не съм сигурна, че исках да се излекувам. Просто вече нямах място за писане; драсках между пръстите на краката си — лош, плач — като наркоман, отчаяно търсещ здрава вена. Изчезни реши проблема. Бях запазила врата си, това първокачествено място, за последния надпис. После сама се предадох. Останах в болницата дванайсет седмици. Беше специално място за хора, склонни да се самонараняват; почти всичките бяха жени, повечето — под двайсет и пет. Когато отидох, бях на трийсет. Само шест месеца, след като бях спряла. Беше деликатен период от живота ми.

Къри дойде на свиждане веднъж, донесе ми жълти рози. Изрязали всички бодли, преди да му позволят да влезе. Събрали парчетата в пластмасови шишенца — Къри каза, че приличали на шишенца от лекарства — които заключили в шкаф, докато дойдат хората, извозващи боклука. Седнахме в дневната — без нито един остър ръб и облицована с плюш — и докато си говорехме за вестника, жена му и последните новини от Чикаго, аз внимателно оглеждах дрехите му за нещо остро. Катарама, безопасна игла, закопчалка на часовник.

— Съжалявам, моето момиче — каза накрая на свиждането и беше искрен, защото гласът му звучеше тъжно.

Когато си тръгна, толкова се погнусих от себе си, че изтичах в тоалетната и повърнах. Забелязах покритите с гумени предпазители болтове отзад на тоалетната чиния, извадих един и започнах да дращя по дланта си — аз — докато санитарите не ме извлякоха навън с разкървавени като от разпъване на кръста ръце.

Съквартирантката ми се самоуби след няколко дни. Не с остър предмет, което, разбира се, беше ирония. Изгълта една бутилка почистващ препарат, който чистачките бяха забравили. Беше на шестнайсет, бивша мажоретка, която се режеше над нивото на бедрата, за да не се вижда. Родителите й ме гледаха обвинително, когато дойдоха да приберат нещата й.

Обикновено свързват депресията със синия цвят, но аз адски бих се зарадвала, ако се събудя и виждам всичко в небесносиньо. За мен депресията е жълта като пикня. Застояла, изветряла, смрадлива пикня.

Медицинските сестри ни даваха лекарства срещу сърбежа. И други, които да успокоят горящите ни мозъци. Претърсваха ни два пъти седмично за остри предмети и ни събираха на групички, за да си помагаме да се прочистим, теоретично, от гнева и ненавистта към себе си. Учехме се да не се мразим. След месец добро поведение ни награждаваха с топли бани и масаж. Учеха ни да се наслаждаваме на докосването.

Единственият ми друг посетител бе майка ми, която тогава не бях виждала пет години. Ухаеше на виолетки и носеше една подрънкваща гривна против уроки, която като малка си мечтаех да имам. Когато останахме сами, заговори за есенната шума и за някаква нова разпоредба на градския съвет, задължаваща всички да свалят коледната украса до петнайсети януари. Когато лекарите дойдоха, заплака и занарежда жално. Започна да ме гали по главата и да се вайка защо съм си причинила всичко това.

После, разбира се, подхвана темата за Мериан. Вече била изгубила едно дете, видите ли. Скръбта за малко не я убила. Защо по-голямата й (и макар и не толкова любима) дъщеря така се самонаранявала? Аз толкова съм се отличавала от изгубеното й момиче, което — като се замислиш — сега щяло да бъде на трийсет. Мериан толкова обичала живота. Божичко, тя така се радвала на света — спомняш ли си, Камий, как се смееше дори в болницата?