Гиллиан Флинн - Отворени рани

Сдържах се да не изтъкна пред майка ми, че Мериан беше просто едно объркано, умиращо дете. Каква полза имаше? Не можеш да се състезаваш с мъртвите. Де да можех да спра да се опитвам.

Когато слязох за закуска, Алън носеше бял панталон с безупречно изгладени ръбове и бледозелена риза. Седеше сам до масивната махагонова маса в трапезарията и лъскавата повърхност отразяваше бледо силуета му. Погледнах демонстративно краката на масата, за да видя за какво беше цялата врява снощи. Алън се престори, че не забелязва. Ядеше рохко яйце от купичка с чаена лъжичка. Когато ме погледна, една струйка полутечен жълтък потече като слюнка по брадичката му.

— Камий. Седни. Какво да кажа на Гайла да ти донесе?

Разклати сребърното звънче, оставено до него на масата, и на вратата на кухнята се показа Гайла — селско момиче, което преди десет години бе сменило отглеждането на прасета с чистене и готвене в дома на майка ми. Беше висока колкото мен — над средния ръст — но сигурно нямаше петдесет килограма. Бялата колосана рокля, която носеше вместо униформа, висеше хлабаво от всичките й страни като камбана.

Майка ми влезе покрай нея, целуна Алън по бузата и постави една круша пред стола, на който обичайно сядаше, върху памучна салфетка.

— Гайла, нали си спомняш Камий?

— Разбира се, госпожо Крелин — отговори прислужницата, като обърна лисичето си лице към мен. Усмихна ми се с криви зъби и напукани, белещи се устни. — Здравей, Камий. Имам яйца, препечени филийки и плодове.

— Само кафе, ако обичаш. Със сметана и захар.

— Камий, избрали сме храната специално за теб — каза майка ми, като отхапа от дебелия край на крушата. — Вземи поне един банан.

— И банан — обяви Гайла с ехидна усмивка и се върна в кухнята.

— Камий, трябва да ти се извиня за снощи — започна Алън. — Ама преживява една от своите кризи.

— Много е емоционална — добави майка ми. — В повечето случаи по сладък начин, но понякога е малко трудна.

— Това вчера не беше малко — отбелязах. — Беше сериозна истерия за тринайсетгодишно момиче. Даже малко плашеща. — Чикагският ми темперамент се завръщаше: по-уверен и със сигурност по-нахакан. Това ми донесе облекчение.

— Да. Е, и ти не беше цвете на нейните години.

Не можах да разбера какво точно има предвид майка ми: самонараняването, пристъпите на неудържим плач от мъка по сестра ми или разюздания сексуален живот, който бях започнала да водя. Реших само да кимна.

— Дано днес да е по-добре — казах с тон, предполагащ край на разговора, и станах да си ходя.

— Моля те, Камий, седни — тихо каза Алън, като бършеше устата си. — Разкажи ни за Ветровития град. Отдели ни една минутка.

— Ветровитият град е добре. Работата върви, получавам добри отзиви.

— Какво включват тези добри отзиви — поинтересува се той. Приведе се към мен и събра ръце, сякаш мислете, че много ще ме очарова с въпроса си.

— Напоследък работих по доста горещи репортажи. От началото на годината отразявах вече три убийства.

— И това хубаво ли е, Камий? — попита майка ми, като спря да гризе крушата. — Не мога да разбера откъде идва това твое влечение към всичко грозно. Сякаш нямаш достатъчно в живота си и без да го търсиш специално.

Изсмя се — писклив звук като от внезапно изпуснат балон.

Гайла донесе кафето и един банан, заврян в купичка. Точно когато тя излизаше, влезе Ама. Размениха се като актьори в салонен фарс. Целуна майка ми по бузата, каза „добро утро“ на Алън и седна срещу мен. Ритна ме веднъж под масата и се засмя. О, това ти ли беше?

— Извинявай, че трябваше да ме гледаш в такова състояние, Камий. Особено при положение че не се познаваме добре. Просто съм в труден период. — Усмихна се пресилено. — Но вече се събрахме. Ти си като бедната Пепеляшка, а аз като злата доведена сестра. Полусестра.

— В теб няма нито прашинка зло, миличка — обади се баща й.

— Обаче Камий е първата. Първата винаги е по-добрата. Сега, когато се върна, повече ли ще я обичате от мене? — попита тя. Започна въпроса игриво, но бузите й се изчервиха, докато чакаше отговора на майка ми.

— Не — тихо отвърна Адора. Гайла постави чиния с шунка пред Ама и тя сипа малко мед отгоре на тънка струйка.

— Защото обичаш мен — каза момичето. Усетих гадната миризма на месо, подправено със сладко. — Иска ми се да ме бяха убили.

— Ама, не говори така — смъмри я майка ми, като пребледня. Вдигна треперещи пръсти към миглите си, но се овладя и пак ги свали на масата.