Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Е, Ричард, благодаря за питието. Време е да се прибирам вкъщи.

— Приятно ми беше да си поприказваме, Камий. Да ви изпратя ли до колата?

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Ще можете ли да шофирате така? Не го казвам като ченге.

— Ще се справя.

— Добре. Хубави сънища.

— На вас също. Следващия път искам нещо, което да включа в репортажа.

Когато се прибрах, Алън, Адора и Ама седяха в хола. Сцената ме удиви, толкова много ми напомняше за дните с Мериан. Ама и майка ми седяха на дивана. Адора беше прегърнала малката си дъщеря — с вълнена нощница въпреки горещината — и притискаше бучка лед до устните й. Моята полусестра ме погледна равнодушно, после продължи да си играе с лъскава махагонова маса, абсолютно същата като масата в съседната стая, но висока само десет сантиметра.

— Няма нищо страшно — каза Алън, като вдигна глава от вестника, който четеше. — Ама е хванала само някакъв летен вирус.

Изпитах лека тревога, после — раздразнение. Представих си досадните задължения от едно време, които ме караха да изпълнявам винаги когато Мериан се разболееше: да тичам до кухнята да й правя чай и други подобни. После все се навъртах около майка ми и чаках да прегърне и мен. Сега и Адора, и Ама мълчаха. Мама дори не ме погледна, само притисна малката си дъщеря по-близо до себе си и затананика на ухото й.

— Ние, от рода Крелин, сме малко деликатни — каза с леко виновен тон Алън.

Лекарите в Уудбъри вероятно наистина виждаха по някой представител на семейство Крелин поне веднъж седмично, защото и Адора, и Алън бяха маниаци на тема здраве. Спомням си, че когато бях дете, майка ми се опитваше да ме цери с мехлеми и масла, с домашни лекарства и хомеопатични помии. Понякога пиех смрадливите отвари, но по-често отказвах. После Мериан се разболя сериозно и Адора имаше по-важни неща от това да ме кара да гълтам екстракти от пшеничен зародиш. Сега получих внезапно прозрение: всички онези сиропи и хапчета, които тя ми даваше, а аз отказвах. Това беше последният път, когато съм получавала пълното й внимание. Изведнъж ми се прииска да не бях толкова своенравна.

Родът Крелин. Всички тук бяха Крелин. Само не и аз, помислих си с детинска завист.

— Съжалявам, че си болна, Ама — казах.

— Орнаментите на краката са сгрешени — внезапно измрънка тя. Вдигна масата и възмутено я показа на майка ми.

— Какво остро зрение имаш, Ама — каза Адора, като присви очи и се вгледа в миниатюрата. — Но то почти не се забелязва, миличка. Само ти ще знаеш. — Приглади назад влажната коса на момичето.

— Не мога да допусна грешно копие — заяви Ама, като гледаше гневно масата. — Трябва да я върнем. Какъв е смисълът да я правят по специална поръчка, ако ще е сбъркана?

— Миличка, уверявам те, изобщо не личи. — Мама я погали по бузата, но тя вече стана от дивана.

— Ти каза, че всичко ще бъде съвършено. Обеща! — Гласът на детето трепереше и по страните му потекоха сълзи. — Това сега развали всичко. Цялата къща е развалена. Това е столовата — не може да има маса, която не е същата. Мразя я!

— Ама… — Алън сгъна вестника, отиде при дъщеря си и се опита да я прегърне, но тя се освободи от ръцете му.

— Само едно нещо исках, само за това ви помолих, а на вас дори не ви дреме, че е сгрешено! — закрещя тя през сълзи и лицето й почервеня от гняв.

— Ама, успокой се — хладно каза Алън и пак се опита да я прегърне.

— Това е единственото, което искам! — изкрещя сестра ми и удари миниатюрната маса в пода, при което — тя се разпадна на пет части. Започна да я тъпче, докато я натроши на парченца, после се хвърли на дивана и зарови лице в тапицерията.

— Е — отбеляза мама, — сега явно ще трябва да поръчаме нова.

Прибрах се в стаята си, далеч от онова ужасно момиченце, което изобщо не беше като Мериан. Цялата треперех. Известно време крачих напред-назад, опитах се да си спомня как да нормализирам дишането си, как да успокоя кожата си. Но тя ми крещеше. Понякога белезите ми оживяват.

Аз имам този навик — да режа. Да поря, да дялам, да кълцам, да пробождам. Аз съм много особен случай. Имам цел. Кожата ми, видите ли, крещи. Тя е покрита с думи — кекс, кифла, коте, къдри — сякаш въоръжен с нож първокласник се е учил да пише върху плътта ми. Понякога, не много често, се смея. Когато излизам от банята и случайно мерна отстрани на крака си: кукличка . Когато обличам пуловер и зърна на китката си: болка . Защо точно тези думи? Хиляди часове терапия не успяха да вдъхновят с много идеи храбрите доктори. Много често звучат умалително, като Дик и Джейн , като розовко и опашчица . Или пък са с подчертано негативно звучене. Брой синоними на тревога, издълбани върху кожата ми: единайсет. Единственото, което знам със сигурност, е, че в определен момент ми се е струвало жизненоважно да видя точно тези букви върху тялото си, и не просто да ги видя, а да ги почувствам. На левия ми хълбок гори: фуста.